— И какво от това, Рики? — попитах го. — Вятърът е пръснал частиците на стотици километри из пустинята. Те ще се разпаднат от слънцето и космическата радиация. Ще се разрушат. След няколко часа или дни няма да ги има. Нали така?
Той сви рамене.
— Всъщност, Джак, това не…
В този момент се включи алармата.
Алармата беше тиха, просто настойчив звън, ала накара Рики да подскочи. Той се втурна по коридора към монтирания на стената компютърен терминал и стъпките му отекнаха по метала. В ъгъла на монитора имаше статусен прозорец, който премигваше в червено: „ПВ-90 ВХОД“.
— Какво означава това? — попитах аз.
— Нещо е задействало охранителната аларма. — Рики откопча радиостанцията си. — Заключи ни, Винс.
Радиостанцията изпращя.
— Заключени сме, Рики.
— Повиши положителното налягане.
— Вече е с нула цяло и три атмосфери над нормалното. Още ли да го повиша?
— Не. Остави го така. Имаме ли картина?
— Още не.
— Мамка му! — Той закачи радиостанцията на колана си и бързо започна да пише на клавиатурата. Екранът на терминала се раздели на шест малки образа от охранителни камери, инсталирани из цялата фабрика. Някои показваха пустинята навън отвисоко. Други бяха монтирани ниско над земята. Камерите бавно се въртяха.
Не забелязвах нищо. Само пустинни храсти и тук-там групи кактуси.
— Фалшива тревога, а?
Рики поклати глава.
— Ще ми се.
— Не виждам нищо.
— Ще ни трябва малко време, докато го открием.
— Кое?
— Онова.
Той посочи монитора и прехапа устни.
Видях нещо като вихрещо се облаче от тъмни частици, прашен дявол, миниторнадо, въртящо се над земята под въздействието на въздушни течения, които се издигат от нажежената пустиня. Само че този облак бе черен и имаше ясни очертания — стеснената му средна част му придаваше вид на едновремешна бутилка от кока-кола. Ала формата му постоянно се менеше.
— Какво е това, Рики?
— Надявах се ти да ми кажеш.
— Прилича на рояк от агенти. Не е ли от вашите камери?
— Не. Това е нещо друго.
— Откъде знаеш?
— Защото не можем да го контролираме. Не реагира на нашите радиосигнали.
— Опитвахте ли?
— Да. Почти две седмици се опитваме да установим контакт с него. Роякът генерира електрическо поле, което можем да измерим, но кой знае защо, не сме в състояние да взаимодействаме.
— Значи имате избягал рояк?
— Да.
— Който действа самостоятелно.
— Да.
— И това става от…
— Няколко дни. Десетина.
— Десет дни ли? — Свъсих вежди. — Как е възможно, Рики? Роякът е сбор от микророботи. Защо не са се разпаднали? И как не са останали без енергия? И защо не можете да ги контролирате? Защото, щом притежават способност да образуват рояк, помежду им протича взаимодействие, което се основава на електричество. Така че би трябвало да можете да овладеете контрола над рояка — или поне да го пръснете.
— Всичко това е вярно — съгласи се Рики. — Само че не можем. И опитахме всичко, за което се сетихме. — Той напрегнато наблюдаваше екрана. — Този облак е абсолютно независим от нас. Точка.
— И ме повикахте тук…
— За да ни помогнеш да приберем това проклето нещо — каза Рики.
Шести ден, 09:32
Досега никой не си беше представял такъв проблем. През всички години, откакто програмирах агенти, ние се стремяхме да ги накараме да взаимодействат така, че да получим желаните резултати. Изобщо не ни бе хрумвало, че е възможно да възникне по-сериозен проблем с контрола или въпрос за независимостта. Защото това просто не можеше да се случи. Отделните агенти бяха прекалено малки, за да се самозахранват — те черпеха енергия от външен източник като електрическо или микровълново поле. Трябва само да изключиш полето и агентите умират. Роякът се управляваше не по-трудно от домакински уред като кухненска боклукомелачка. Изключваш електричеството и край.
Само че Рики твърдеше, че този облак се самоподдържа от десет дни. Това просто изглеждаше абсурдно.