— Те го убиват — казах аз.
— Да — каза Рики.
— Мислех, че това е камера.
— Да.
— Тогава защо го убиват?
— Не знаем, Джак. Но роякът е адски бърз.
Намръщих се.
— Значи и преди сте виждали такова нещо.
Рики се поколеба и прехапа устни. Не ми отговори, просто продължи да зяпа екрана.
— Виждал ли си такова нещо преди, Рики? — настоях аз.
Той тежко въздъхна.
— Да. Вчера. За пръв път. Убиха гърмяща змия.
Вчера бяха убили гърмяща змия.
— Господи, Рики. — Спомних си, че мъжете в хеликоптера бяха споменали за мъртви животни. Зачудих се дали Рики ми казва всичко, което знае.
Заекът престана да рита. Единственото стърчащо във въздуха краче потрепери, после остана неподвижно. Облакът леко се издигаше и спускаше. Това продължи почти минута.
— Какво правят сега? — попитах аз.
Рики поклати глава.
— Не съм сигурен. Но и преди го направиха.
— Все едно го ядат.
— Знам.
Това беше абсурдно, разбира се. ХИЩНИК/ЖЕРТВА бе само биологична аналогия. Докато наблюдавах пулсиращия облак, ми хрумна, че това поведение може би представлява увисване на програмата. Не си спомнях точно какви правила сме написали за отделните агенти след постигане на целта. Естествено истинските хищници изяждат жертвата си, ала за тези микророботи нямаше аналогично поведение. Така че облакът сигурно просто се роеше в смут. В такъв случай скоро трябваше да се раздвижи.
Обикновено увисването на програмите с разпределен интелект е временно явление. Рано или късно случайни въздействия на околната среда принуждават достатъчно агенти да реагират и те повличат със себе си всички останали. Тогава програмата отново започва. Агентите възобновяват търсенето на целта.
Горе-долу такова поведение се наблюдава в аудитория след края на лекция. Хората известно време се мотаят, протягат се, приказват със съседите си, поздравяват приятелите си, взимат си палтата и си събират багажа. Веднага си тръгват само неколцина души и навалицата не им обръща внимание. Но след като известен процент от публиката напусне залата, останалите престават да си губят времето и бързо си тръгват. Наблюдава се нещо като промяна на фокуса.
Ако бях прав, трябваше да видя нещо подобно в поведението на облака. Рояците трябваше да изгубят координирания си вид, отделни валма от частици щяха да се издигнат във въздуха. Едва тогава щеше да се раздвижи и основната част от облака.
Погледнах часовника в ъгъла на монитора.
— Колко време мина?
— Около две минути.
Това не беше особено много за увисване. Когато пишехме ХИЩНИК/ЖЕРТВА, използвахме компютър, за да симулираме координирано поведение на агентите. След увисване винаги рестартирахме, ала накрая решихме да почакаме и да видим дали програмата наистина е блокирала окончателно. Установихме, че програмата може да увисне за цели дванайсет часа преди ненадейно да се задейства и отново да оживее. Всъщност това поведение интересуваше невролозите, защото…
— Започват — обади се Рики.
Наистина започваха. Рояците се издигаха над мъртвия заек. Веднага видях, че теорията ми е грешна. Нямаше липса на синхрон, нямаше издигащи се валма. Трите облака се издигнаха едновременно. Поведението им изглеждаше съвсем целенасочено и контролирано. Облаците за миг останаха неподвижни, после се сляха в един. Слънчеви отражения заблестяха по искрящите батерии. Заекът лежеше на пясъка.
Роякът бързо се отдалечи в пустинята, смали се на хоризонта и изчезна.
Рики ме наблюдаваше.
— Какво мислиш?
— Че имате избягал нанорояк от самозахранващи се роботи.
— Мислиш ли, че можем да ги върнем?
— Не. От това, което видях, няма абсолютно никаква вероятност.
Рики въздъхна и поклати глава.
— Но сигурно можете да се избавите от него — прибавих аз. — Да го унищожите.
— Можем ли?
— Категорично.
— Наистина ли? — Лицето му грейна.
— Категорично. — И говорех сериозно. Бях убеден, че Рики надценява проблема, с който се е сблъскал. Че не го е обмислил. Че не е направил всичко възможно.
Бях сигурен, че съм способен бързо да унищожа рояка беглец. Предполагах, че мога да се справя с цялата работа до другата сутрин — най-късно.