Тя премести монтираната на слънчевите й очила камера.
— Още малко, още малко. Добре. Достатъчно.
— Така — рече Мей и обърна трупа, за да го разгледа от всички страни. После бързо започна да диктува: — На външен вид животното е напълно нормално. Няма признаци за вродени аномалии и болести, козината е гъста. Носът изглежда частично или напълно запушен. Забелязвам и фекалии около ануса, но предполагам, че това е естественото изпускане в момента на смъртта.
Тя обърна заека по гръб и разтвори предните му лапи.
— Трябваш ми, Джак. — Мей ме помоли да подържа лапичките. Трупът още беше топъл и не бе започнал да се вкочанясва.
Тя взе скалпела и бързо разряза оголения корем. Потече кръв. Видях костите на гръдния кош и възрозовите вътрешности. Докато режеше, Мей описваше цвета и консистенцията на тъканите.
— Подръж тук — каза ми тя и аз преместих ръката си надолу, за да разтворя хлъзгавите вътрешности. С едно-единствено движение на скалпела Мей разряза стомаха. Отвътре се изля мътна зеленикава течност и някаква каша, навярно не напълно смляна храна. Вътрешната стена на стомаха изглеждаше неравна, ала Мей каза, че това било нормално. После опитно прокара показалец по стената и спря.
— Хм, виж това.
— Кое?
— Ето тук — посочи Мей. На няколко места стомахът бе червеникав и слабо кървеше, като че ли е протрит. Видях черни петна. — Това не е нормално — каза тя, взе лупа и се наведе над трупа. — Забелязвам тъмни участъци с диаметър от четири до осем милиметра, които според мен са струпвания на наночастици в стомашната стена. Свързани са със слабо кървене.
— Как са попаднали в стомаха тези наночастици? — попитах аз. — Заекът изял ли ги е? Дали неволно не ги е глътнал?
— Съмнявам се. Предполагам, че са проникнали вътре целенасочено.
Свъсих вежди.
— Искаш да кажеш, че са пропълзели по…
— По хранопровода. Да. Поне така мисля.
— Защо им е да влизат в корема му?
— Не знам.
Междувременно Мей продължаваше дисекцията — взе ножици, разряза гръдната кост и разтвори ребрата с пръсти.
— Подръж тук. — Подчиних се. Краищата на костите бяха остри. С другата си ръка разтворих задните крака на заека. Мей работеше между дланите ми. — Белите дробове са ярко-розови и твърди, нормални на вид. — Тя разряза единия дял със скалпела, после още два пъти. Накрая разкри бронхиалната тръба и я отвори. Вътрешната й повърхност беше черна. — Бронхите са плътно покрити с наночастици, което показва вдишване на агенти от рояка — каза Мей. — Виждаш ли, Боби?
— Всичко виждам. Картината е чиста.
Тя продължи да реже нагоре. Когато стигна до гърлото и носа и отвори устата, за миг се извърнах. Ала Мей спокойно диктуваше.
— Има частично или пълно запушване на носа и фаринкса, което може би е причина за смъртта.
— Какво? — попитах.
Главата на заека вече беше неузнаваема. Мей бе отделила долната челюст и се взираше в гърлото.
— Виж сам — каза тя. — Като че ли наночастиците плътно са запушили фаринкса и има нещо като алергична реакция или…
— Ей, още много ли ще се бавите? — прекъсна я гласът на Рики.
— Колкото трябва — отвърнах аз и отново погледнах Мей. — Каква алергична реакция?
— Ами, виж как е подут този участък от тъканта. Посивял е, което предполага…
— Известно ли ви е, че сте навън от четири минути? — пак се обади Рики.
— Тук сме само защото не може да внесем заека вътре — казах аз.
— Точно така, не може.
Мей поклати глава.
— Така не ни помагаш, Рики.
— Не ми клати глава, Мей — каза Боби. — Заедно с нея се клати и камерата.
— Извинявай.
Но видях, че повдига глава, сякаш поглежда към хоризонта. В същото време извади тапата на една от епруветките, пъхна вътре парче от коремната стена, прибра я в джоба си и отново се наведе към заека. Онези, които гледаха излъчвания от камерата й образ, нямаше да разберат какво е направила.
— Добре, сега ще вземем кръвни проби — каза Мей.
— Може да внесете вътре само кръв — предупреди Рики.
— Ясно, Рики, известно ни е.
Тя взе спринцовката, заби иглата в артерията, напълни спринцовката с кръв, прехвърли я в пластмасова епруветка, с една ръка смени иглата и взе втора проба от вена.
— Имам чувството, че вече си го правила — отбелязах аз.
— Това е нищо. В Сечуан винаги работехме при силни снежни вихрушки. Нищо не се виждаше, ръцете ти замръзват, а животните бяха толкова вкочанени, че не можехме да забием игла в тях. — Мей остави епруветките настрани. — Сега ще вземем няколко посевни и сме готови. — Тя потърси в чантата си. — Уф!