От отсрещната страна на камерата стояха Рики и Мей и ме наблюдаваха. Чух Рики да вика:
— Хайде, Джак! Побързай!
Очите ми болезнено пареха. Замайването ми бързо се усилваше. Облегнах се на стената, за да не падна. Чувствах гърлото си подуто. Едва дишах. Зачаках стъклените врати да се отворят, но те не помръдваха. Тъпо зяпах херметичната камера.
— Трябва да застанеш пред вратата! Изправи се!
Всички движения сякаш бяха в забавен кадър. Силите ми ме напуснаха. Тялото ми беше слабо и треперещо. Паренето се изостряше. В стаята ставаше все по-тъмно. Струваше ми се, че няма да мога да се изправя без чужда помощ.
— Изправи се! Джак!
Някак успях да се оттласна от стената и се наклоних към камерата. Стъклените врати със съскане се отвориха.
— Давай, Джак! Ела!
Пред очите ми плуваха петна. Виеше ми се свят, гадеше ми се. Със залитане влязох в херметичната камера и се блъснах в стъклото. С всяка изтекла секунда дишах все по-трудно. Задушавах се.
Пред сградата пак чух глухото барабанене. Бавно се обърнах да погледна назад.
Стъклената врата се затвори.
Сведох очи към тялото си, ала не виждах почти нищо. Кожата ми изглеждаше черна. Бях покрит с прах. Всичко ме болеше. Ризата ми също бе почерняла от прах. Пръските ме опариха и затворих клепачи. После се включиха въздушните струи. Видях, че прахът отлита от ризата ми. Зрението ми се проясни, но все още не можех да дишам. Ризата се изплъзна от пръстите ми и се прилепи към решетката в краката ми. Наведох се да я вдигна. Тялото ми се разтрепери. Чувах само рева на въздушните струи.
Догади ми се. Коленете ми се подгънаха. Облегнах се на стената.
Погледнах Мей и Рики през втората стъклена врата. Сториха ми се много далеч и продължаваха да се отдалечават. Скоро вече не мислех за тях. Знаех, че умирам. Очите ми се затвориха, паднах на земята и ревът на въздушните струи заглъхна. Възцари се студена, пълна тишина.
Шести ден, 11:12
— Не мърдай.
Нещо леденостудено течеше във вените ми. Потръпнах.
— Не мърдай, Джак. Още съвсем мъничко.
Нещо студено, студена течност пълзеше нагоре по ръката ми. Отворих очи. Светлината бе точно над мен, ослепителна, яркозеленикава. Потръпнах. Болеше ме цялото тяло. Чувствах се като пребит. Лежах по гръб на черната маса в лабораторията. Примижах и видях Мей наведена над лявата ми ръка. Беше ми поставила интравенозна система.
— Какво става?
— Моля те, Джак. Не мърдай. Правила съм го само на лабораторни животни.
— Много успокояващо. — Повдигнах глава, за да видя какво прави. Слепоочията ми запулсираха. Изпъшках и се отпуснах.
— Зле ли си? — попита тя.
— Ужасно.
— Виждам. Наложи се да ти направя три инжекции.
— Какви?
— Изпадна в алергичен шок, Джак. Гърлото ти почти се беше затворило.
— Алергичен шок — повторих аз.
— Много тежък.
— От рояка ли?
Тя се поколеба за миг.
— Разбира се.
— Наночастиците могат ли да предизвикат такава алергична реакция?
— Определено.
— Но ти не смяташ така.
— Не, не смятам. Според мен наночастиците са антигенно инертни. Мисля, че си реагирал на бактериален токсин.
— Бактериален токсин. — Пулсиращото ми главоболие прииждаше на вълни. Поех си дъх и бавно издишах. Опитах се да смеля думите й. Мозъкът ми зацепваше бавно. — Бактериален токсин.
— Точно така.
— Токсин от Ешерихия коли ли? Това ли искаш да кажеш?
— Да. Най-вероятно протеолитен токсин.
— И откъде се е взел този токсин?
— От рояка — отвърна тя.
В това нямаше никаква логика. Според Рики бактериите Е. coli се използваха само за производство на първични молекули.
— Но бактериите не могат да присъстват в самия рояк — казах аз.
— Не знам, Джак. Струва ми се, че е възможно.
Защо толкова се колебаеше? Това не бе в нейния стил. Обикновено Мей беше прецизна и категорична.
— Е, все някой трябва да знае. Нали роякът е бил проектиран. Присъствието на бактерии или е предвидено, или не е.
Чух я да въздиша, като че ли просто не мога да разбера. Но какво не можех да разбера?
— Запазихте ли частиците, изсмукани в херметичната камера?