— С какво например?
— Това е следващият ми въпрос. С какви маркиращи агенти разполагаме тук? — Посрещнаха ме празни погледи. — Хайде, колеги. Това е фабрика. Все трябва да имате нещо, което да покрие частиците и да остави следа, по която да тръгнем. Говоря за нещо силно флуоресцентно, феромон с характерна химична структура или нещо радиоактивно. Е?
Пак празни погледи. Клатене на глави.
— Разбира се, имаме радиоизотопи — каза Мей.
— Добре, чудесно. — Бяхме стигнали до нещо.
— Използваме ги, за да проверяваме за утечки в системата. Хеликоптерът ни снабдява веднъж седмично.
— Какви изотопи имате?
— Селен сто седемдесет и две и рений сто осемдесет и шест. Понякога и ксенон сто трийсет и три. Не съм сигурна с какво разполагаме в момента.
— За какъв период на полуразпад става дума? — Някои изотопи много бързо изгубваха радиоактивността си — за няколко часа или дори за минути. Те не ни вършеха работа.
— Средно около седмица — отвърна Мей. — Селенът има период на полуразпад осем дни. Този на реният е четири дни, на ксенон сто трийсет и три — пет дни. Пет и четвърт.
— Добре. За нашите цели е годен всеки от тези изотопи. Радиоактивността ни е нужна само за една нощ след маркирането на рояка.
— Обикновено държим изотопите в течна глюкозна основа — каза Мей. — Можем да напръскаме рояка с нея.
— Чудесно. Къде са изотопите?
Тя мрачно се усмихна.
— В склада.
— Къде е това?
— Навън. Близо до паркираните коли.
— Добре. Тогава да отидем и да ги вземем.
— За Бога! — Рики разпери ръце. — Да не си се побъркал? Сутринта едва не умря, Джак. Не можеш да излезеш навън.
— Нямаме друг избор.
— Имаме, естествено. Да почакаме до довечера.
— Не — отсякох аз. — Защото така няма да можем да ги напръскаме до утре. И няма да можем да ги проследим и унищожим до утре вечер. Това означава да чакаме трийсет и шест часа, след като имаме организъм, който бързо еволюира. Не можем да рискуваме.
— Да рискуваме ли? Ако излезеш, няма да останеш жив, Джак. Луд си дори само ако си го мислиш.
Чарли Дейвънпорт зяпаше монитора. После се обърна към групата и каза:
— Не, Джак не е луд. И аз отивам с него. — И си затананика.
— Аз също — обади се Мей. — Знам къде са изотопите.
— Не е необходимо, Мей. Можеш да ми кажеш…
— Не. Ще дойда.
— Трябва да импровизираме някаква пръскачка. — Дейвид Брукс грижливо навиваше ръкавите си. — Може би с дистанционно управление. Това е по специалността на Роузи.
— Добре, и аз ще дойда — рече Роузи Кастро, като гледаше Дейвид.
— Всички ли отивате? — Рики местеше поглед от един на друг и клатеше глава. — Това е крайно опасно. Крайно опасно.
Никой не му отговори. Всички просто го гледаха. Накрая Рики каза:
— Чарли, ще млъкнеш ли, мама му стара? — Той се обърна към мен. — Не мога да го позволя, Джак.
— Нямаш избор.
— Тук командвам аз.
— В момента не. — Обзе ме раздразнение. Прищя ми се да му кажа, че се е прецакал, като е допуснал роякът да еволюира в естествена среда. Ала не знаех колко важни решения е взела Джулия. В крайна сметка Рики се държеше раболепно към ръководството и се мъчеше да им угоди като дете на родител. Правеше го чаровно и така се издигаше в живота. Това бе и най-голямата му слабост.
Но сега Рики упорито вирна брадичка и заяви:
— Просто не може, Джак. Ако излезете навън, ще умрете.
— Няма — обади се Чарли Дейвънпорт и посочи монитора. — Виж.
На екрана се виждаше пустинята. Ранното следобедно слънце къпеше с лъчите си ниските кактуси. На фона на слънчевия диск тъмнееше самотен хвощ. В първия момент не разбрах какво иска да каже Чарли. После видях носения от вятъра пясък. И забелязах, че хвощът е наклонен.
— Точно така, приятели — рече Чарли Дейвънпорт. — Духа вятър. При силен вятър няма рояци, нали? Те остават ниско над земята. — Той се запъти към коридора, който водеше към електростанцията. — Хайде, да не губим време.
Всички излязоха навън. Аз останах последен. За мое удивление Рики ме дръпна настрани и препречи вратата с тяло.
— Съжалявам, Джак, не исках да те засрамвам пред другите. Но просто не мога да ти позволя да го направиш.
— Предпочиташ да го направи някой друг ли?
Той се намръщи.