— Да — отвърна Мей. — Обаче пак е горещо. Лоша е изолацията.
— Не е ли херметизирано? — учудих се аз.
— Не съвсем.
— Това означава „не“ — засмя се Дейвънпорт, после заговори по микрофона си: — Как е вятърът, Боби?
— Трийсет и три километра в час — отвърна Боби Лембек. — Хубав силен вятър.
— А кога ще утихне? По залез ли?
— Сигурно. Още три часа.
— Предостатъчно време — казах аз.
Забелязах, че Дейвид Брукс мълчи и мрачно се влачи към сградата. Роузи го следваше по петите.
— Обаче казва ли ти някой? — продължи Дейвънпорт. — Може да ни видят сметката. Всеки момент. — И пак се изхили.
— Защо не вземеш да млъкнеш, Чарли? — рече Рики.
— А ти защо не дойдеш да ме принудиш, бате? — отвърна Чарли. — Какво ти става, да не би вените ти да са се задръстили с курешки?
— Не се разсейвай, Чарли — предупредих го аз.
— Не се разсейвам, адски съм съсредоточен.
Вятърът навяваше пясък и образуваше кафеникава пушилка ниско над земята. Мей, която вървеше до мен, погледна настрани и каза:
— Трябва да видя заека. Вие вървете в склада, ако искате.
И зави надясно. Последвах я. Другите също. Изглежда, никой нямаше желание да се отделя от останалите. Вятърът продължаваше да е силен.
— Защо искаш да видиш заека, Мей?
— За да проверя нещо. — Тя си слагаше ръкавици в движение.
Радиостанцията изпращя.
— Някой ще ми обясни ли какво става, по дяволите? — обади се Рики.
— Отиваме да видим заека — отвърна Чарли.
— Защо?
— Мей иска да го види.
— Нали вече го видя. Вижте, навън сте уязвими. На ваше място не бих се мотал така.
— Никой не се мотае, Рики.
Вече виждах заека, отчасти скрит от навяващия пясък. Скоро всички се струпахме над трупчето. Вятърът го бе преобърнал по хълбок. Мей приклекна, обърна го по гръб и го разтвори.
— Божичко! — ахна Роузи.
Сепнах се. Разкритата плът вече не беше гладка и розова, а някак груба и на няколко места изглеждаше като остъргана. И бе покрита с нещо млечнобяло.
— Прилича на потопен в киселина — отбеляза Чарли.
— Да — мрачно потвърди Мей.
Погледнах си часовника. Всичко това беше станало за два часа.
— Какво е станало?
Тя извади лупа и се наведе над животното.
— Заекът е полуизяден.
— Изяден ли? От какво?
— От бактериите.
— Чакай малко — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не мислиш, че са го изяли тета-де? Да не мислиш, че са го изяли Ешерихия коли?
— Скоро ще разберем — отвърна Мей, бръкна в чантичката си и извади няколко стъклени епруветки със стерилни тампони.
— Но той е мъртъв от съвсем скоро.
— Достатъчно е — каза Мей. — Освен това високата температура ускорява растежа. — Тя взе посевките и ги прибра в епруветките.
— Значи тета-де се размножава изключително агресивно.
— При бактериите е така, ако им осигуриш хранителен източник. В тази си фаза на растеж те се удвояват на две-три минути. И според мен тук става точно това.
— Но ако си права, това означава, че роякът… — започнах аз.
— Не знам какво означава, Джак — побърза да ме прекъсне Мей, погледна ме и леко поклати глава. Разбрах я: „Не сега“.
— Мей — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не искаш да кажеш, че рояците са убили заека, за да го изядат? За да отгледат още коли? И да създадат нови нанорояци?
— Не съм казала такова нещо, Чарли. — Говореше спокойно, почти успокоително.
— Обаче си го мислиш. Мислиш, че рояците поглъщат тъкан от бозайник, за да се възпроизвеждат…
— Да. Точно така мисля, Чарли. — Мей грижливо прибра епруветките и се изправи. — Но сега взех посевки. Ще ги анализираме и ще видим какво става.
— Басирам се, че ако се върнем тук след час, бялата материя ще е изчезнала и трупът ще е почернял. Нови черни наночастици. И накрая ще са достатъчно за нов рояк.
Тя кимна.
— Да. И аз така смятам.
— И затова ли изчезнаха всички диви животни наоколо? — попита Дейвид Брукс.
— Да. — Мей отметна един кичур от челото си. — Така е от известно време.
Последва мълчание. Всички стояхме около заешкото трупче с гръб към вятъра. Бактериите поглъщаха тялото толкова бързо, че все едно го виждах със собствените си очи.
— Трябва да се избавим от тия гадни рояци — рече Чарли.
Всички се обърнахме и тръгнахме към навеса. Мълчахме.