— Май ще свърши работа — невъзмутимо заяви Чарли. — Обаче ни трябва дистанционно управление.
— Какво ще кажете за това? — попита Роузи от първото помещение. Държеше лъскав цилиндър, от който висяха кабели. — Струва ми се, че е реле.
— Да — потвърди Дейвид. — Но се съмнявам, че може да упражни достатъчно сила, за да задейства пръскачката. Трябва ни нещо по-голямо.
— И не забравяй, че ни трябва дистанционно управление — напомни му Чарли. — Освен ако не искаш лично да напръскаш оная гадинка.
Мей се появи от подземното помещение с тежка метална тръба в ръце. Отиде при мивката и взе бутилка с жълта течност. Сложи си дебели гумирани ръкавици и започна да смесва изотопа с течността. Гайгеровият брояч над мивката звънеше.
В слушалките ми се разнесе гласът на Рики.
— Не забравяте ли нещо? Даже да имате дистанционно, как ще накарате облака да се приближи до него? Защото според мен роякът няма да стои мирно, докато го пръскате.
— Ще измислим как да ги привлечем — отвърнах аз.
— Как например?
— Привлече ги заекът.
— Нямаме зайци на разположение.
— Знаеш ли, Рики, ти си голям песимист — каза Чарли.
— Просто ви излагам фактите.
— Благодаря, че ги сподели с нас.
Също като Мей, Чарли разбираше, че Рики измисля проблем след проблем. Като че ли искаше да запази рояците живи. Което беше абсурдно. Само че той се държеше точно така.
Искаше ми се да кажа на Чарли нещо за Рики, но по радиостанцията щяха да го чуят всички. Недостатъкът на съвременните комуникации: всеки може да те слуша.
— Ей — обади се Боби Лембек. — Как върви?
— Нормално. Защо?
— Вятърът отслабва.
— Колко е в момента? — попитах го.
— Двайсет и седем километра в час. Беше трийсет и три.
— Още е силен. Няма проблем.
— Знам. Само ви съобщавам.
— Какво е това? — попита от съседното помещение Роузи. Държеше пластмасова табла с големи колкото палец метални тръбички.
— Внимавай — предупреди я Дейвид. — Сигурно са останали от строежа. Използват ги за заваряване.
— Защо да внимавам?
— Защото съдържат алуминий и железен окис — поясни Дейвид. — При горене сместа развива адски висока температура — три хиляди градуса — и пламъкът й е толкова ярък, че не можеш да го гледаш директно. Разтопява стомана.
— Колко имаме? — попитах Роузи. — Защото довечера може да ги използваме.
— Четири кутии. — Тя извади една тръбичка от кутията. — И как се възпламеняват?
— Внимавай, Роузи. Това е магнезиева обвивка. Всеки нормален топлинен източник може да я възпламени.
— Даже кибрит ли?
— Ако искаш да си изгубиш ръката. По-добре е да се използва нещо като фитил.
— Ще потърся — отвърна тя и изчезна в стаята.
Гайгеровият брояч продължаваше да пращи. Обърнах се към мивката. Мей бе завъртяла капачката на изотопния контейнер и наливаше от жълтата течност в пръскачката.
— Ей! — Отново Боби Лембек. — Засичам известна нестабилност. Вятърът отслабва до двайсет и два километра в час.
— Добре — казах аз. — Не е нужно да ни информираш за всяка дребна промяна, Боби.
— Засичам известна нестабилност, това е.
— Засега сме добре, Боби.
Мей и без това щеше да се бави още няколко минути. Отидох при компютърния терминал и го включих. Екранът просветна — появи се меню с опции.
— Рики, мога ли да повикам кода на рояка на този монитор? — попитах аз.
— Кода ли? — сепна се той. — Защо ти е кодът?
— Искам да видя какво сте направили.
— Защо?
— За Бога, Рики, може ли да го видя?
— Естествено, че можеш. Всички поправки на кода са в директорията „код“. Влиза се с парола.
Започнах да пиша. Открих директорията. Но не можах да вляза в нея.
— И паролата е?…
— Паролата е „лангтън“, с малки букви.
— Ясно.
Въведох паролата. Влязох в директорията и пред мен се отвори списък с промени на програмата, всяка с големина и дата на файла. Документите бяха големи, което означаваше, че всичко това са програми за други аспекти на груповия механизъм. Тъй като кодът на самите частици беше малък — само няколко реда, може би осем-десет килобайта, не повече.
— Рики.
— Да, Джак.