— Къде е кодът на частиците?
— Там няма ли го?
— По дяволите, Рики, стига си ме мотал.
— Джак, аз не се занимавам с архивирането…
— Това са работни файлове, Рики, не са архиви — прекъснах го. — Кажи ми къде е.
Кратко мълчание.
— Трябва да има поддиректория, озаглавена „CDN“.
Потърсих.
— Виждам я.
В директорията открих списък с файлове, всички съвсем малки. Датите на промените започваха преди около месец и половина. През последните четиринайсет дни нямаше нищо ново.
— Рики. От две седмици не сте променяли кода, така ли?
— Да, горе-долу толкова.
Кликнах върху последния документ.
— Имате ли резюмета? — Когато бяха работили под мое ръководство, винаги бях настоявал да пишат резюмета на програмната структура — на естествен език. Те се преглеждат по-бързо от документацията в самия код. И програмистите често решават логически проблеми, когато трябва да ги опишат накратко.
— Трябва да са там — отвърна Рики.
Набързо прегледах резюмето и обърнах внимание на направените промени. После преминах към същинския код. Само че него го нямаше. Всичко, свързано с поведението на частиците, имаше препратка към друг код.
— Рики, къде е кодът за поведението на частиците?
— Би трябвало да е там.
— Обаче го няма.
— Не знам. Може да е транслируем.
— Тогава няма да ми свърши никаква работа, нали? — Транслируемият не може да се чете. — Искам да видя тоя проклет модул, Рики. Какъв е проблемът?
— Няма проблем. Просто трябва да го потърся.
— Добре.
— Ще го потърся, когато се върнеш.
Хвърлих поглед към Мей.
— Преглеждала ли си кода?
Тя поклати глава. Изражението й като че ли показваше, че това никога няма да стане, че Рики ще си измисля нови оправдания. Не разбирах защо. В края на краищата нали бях дошъл да ги съветвам за кода. Това беше специалността ми.
В съседното помещение Роузи и Дейвид ровеха по лавиците — търсеха радиорелета. Безуспешно. В отсрещния край на стаята Чарли Дейвънпорт шумно се изпърдя и извика:
— Готово!
— Господи, Чарли! — изпъшка Роузи.
— Човек не бива да задържа нищо в себе си — отвърна той. — Защото се разболява.
— Само че аз ще се разболея от теб — заяви Роузи.
— Извинявай. — Чарли протегна ръка и й показа лъскаво метално устройство. — В такъв случай предполагам, че не искаш този дистанционно управляем клапан.
— Какво? — рязко се обърна тя.
— Майтапиш ли се? — рече Дейвид и се приближи да погледне. — Това ще ни свърши идеална работа.
— Ако не го прецакаш.
Отидоха с клапана при мивката. Мей все още наливаше жълтата течност.
— Оставете ме да свърша — каза тя.
— Ще светя ли на тъмно? — ухили й се Чарли.
— Само пръдните ти — подметна Роузи.
— Ей, те и без това си светят. Особено когато ги подпалиш.
— Господи, Чарли!
— Пръдните са метан, нали знаеш. Горят с яркосин пламък. — И се засмя.
— Радвам се, че харесваш чувството си за хумор — рече Роузи. — Защото си единственият.
— Леле-леле — притисна ръце към гърдите си Чарли. — Умирам, направо умирам.
— Не събуждай у нас напразни надежди.
Радиостанцията изпращя.
— Ей! — Пак беше Боби Лембек. — Вятърът току-що отслабна на единайсет километра в час.
— Добре. — Обърнах се към другите. — Да приключваме.
— Чакаме Мей — отвърна Дейвид. — После ще монтирам този клапан.
— По-добре да го монтираме в лабораторията.
— Просто исках да съм сигурен…
— В лабораторията — отсякох аз. — Събирайте си багажа.
Отидох до прозореца и погледнах навън. Вятърът все още огъваше клоните на хвоща, но над земята вече не се вдигаше пясък.
— Вдигайте си чукалата, Джак — разнесе се гласът на Рики.
— Вече го правим.
— Няма смисъл да тръгваме, докато не намерим клапан, който да става на тази пръскачка… — сериозно започна Дейвид Брукс.
— Според мен по-добре да побързаме — прекъсна го Мей. — Независимо дали сме готови.
— Каква полза? — не отстъпваше Дейвид.
— Тръгваме — наредих аз. — Млъквайте и да тръгваме.
— Седем километра и продължава да спада — съобщи по радиостанцията Боби.
— Да вървим — казах аз и започнах да ги избутвам към вратата.