— Не! — обади се Рики.
— Какво?
— Вече не можете да излезете.
— Защо?
— Защото е късно. Те дойдоха.
Шести ден, 14:12
Всички се струпахме край прозореца и сблъскахме главите си, докато гледахме във всички посоки. Хоризонтът беше чист. Не забелязах абсолютно нищо.
— Къде са? — попитах.
— Приближават от юг. Следим ги на мониторите.
— Колко са? — попита Чарли.
— Четири.
— Четири!
— Да, четири.
Главната сграда се намираше на юг от нас. На южната стена на склада нямаше прозорци.
— Не виждаме нищо — каза Дейвид. — С каква скорост се приближават?
— Бързо.
— Имаме ли време да стигнем до сградата?
— Мисля, че няма да успеете.
Дейвид свъси вежди.
— Той мислел, че няма да успеем. Господи!
И преди да успея да кажа нещо, Дейвид се хвърли към вратата, отвори я и излезе. През правоъгълника на касата видях, че поглежда на юг и засланя очите си с длан. Всички едновременно извикахме:
— Дейвид!
— Дейвид, какво правиш, по дяволите?
— Дейвид, задник такъв!…
— Опитвам се да ги видя.
— Веднага влизай!
— Тъпо копеле!
Но Брукс остана на мястото си.
— Още не виждам нищо. И не чувам нищо. Вижте, мисля, че ще успеем да изтичаме… хм, не, няма. — Той припряно се метна в склада, спъна се на прага, падна, скочи и затръшна вратата.
— Къде са?
— Идват — отвърна Дейвид. — Идват. — Гласът му трепереше от напрежение. — О, Господи, идват! — Задърпа бравата с две ръце, като използваше цялата си тежест и не преставаше да повтаря: „идват“.
— Уф, страхотно — рече Чарли. — Тоя скапаняк откачи.
Отидох при Дейвид и поставих ръка на рамото му. Той дърпаше бравата и дишаше тежко.
— Дейвид — казах тихо. — Поеми дъх. Успокой се.
— Просто… трябва да ги спра… трябва да ги спра… — Той се потеше, всичките му мускули бяха напрегнати, рамото му трепереше под дланта ми. Беше изпаднал в паника.
— Дишай дълбоко, Дейвид.
— Трябва да… трябва да… трябва… трябва… трябва…
— Дишай дълбоко, Дейвид. — Показах му как да го направи. — Добре. Точно така. Хайде пак. Дълбоко…
Дейвид кимаше и се опитваше да ме чуе. Пое си дъх, после пак се задъха.
— Браво, Дейвид. Хайде сега пак.
Той се подчини. Дишането му се поуспокои и той спря да трепери.
— Добре, Дейвид, много добре.
— Винаги съм знаел, че тоя тип е смахнат — каза зад гърба ми Чарли. — Само го вижте как му приказва като на бебе, мама му стара.
Стрелнах Чарли с поглед. Той само сви рамене.
— Ами прав съм, мама му стара.
— Така не помагаш, Чарли — рече Мей.
— Майната й на помощта.
— Просто млъкни, Чарли, става ли? — каза Роузи.
Обърнах се към Дейвид.
— Добре, Дейвид, така е добре, дишай спокойно, пусни бравата.
Той поклати глава и отказа да го направи, ала изглеждаше смутен, неуверен в действията си. После запримигва. Като че ли излизаше от транс.
— Пусни бравата — повторих аз. — Няма никакъв смисъл.
Накрая Дейвид я пусна и седна на пода. Стисна главата си и се разплака.
— Господи! — изпъшка Чарли. — Само това ни трябваше.
— Млъкни, Чарли.
Роузи отиде до хладилника и се върна с бутилка вода. Подаде я на Дейвид и той я изпи. Роузи му помогна да се изправи и ми кимна, че ще го поеме.
Върнах се в средата на стаята при компютърния терминал, където бяха другите. Редовете код на екрана се бяха сменили с изглед от северната страна на главната сграда. Там имаше четири рояка — хвърляха сребристи отблясъци, докато се издигаха и спускаха по дължината на стената.
— Къде отиват? — попитах аз.
— Опитват се да влязат вътре.
— Защо?
— Не сме сигурни — отвърна Мей.
Известно време наблюдавахме мълчаливо. Отново ме порази целенасочеността на поведението им. Приличаха на мечки, които се мъчат да разбият каравана, за да се доберат до храната. Спираха при всяка врата и затворен прозорец, оставаха за кратко там, като се движеха нагоре-надолу по ръбовете, после продължаваха към следващия отвор.
— Винаги ли проверяват така вратите? — попитах.
— Да. Защо?
— Защото като че ли не помнят, че са херметично затворени.
— Да — каза Чарли. — Не помнят.