— Ти не си виновен, мама му стара.
Бавно кимнах. Знаех, че е прав.
— По дяволите, ти си за пръв ден на работа. — Чарли се пресегна към колана ми и включи слушалките ми. — Да вървим.
Обърнах се към задната врата. И заедно излязохме навън.
Шести ден, 15:12
Въздухът под гофрирания покрив беше горещ и неподвижен. Пред нас бе редицата автомобили. Чух бръмчене на видеокамера, монтирана на покрива. Рики сигурно ни беше видял да излизаме. В слушалките ми се разнесе пращене.
— Какво става, по дяволите? — попита Рики.
— Нищо хубаво — отвърнах аз.
— Къде са другите? Всички ли са добре?
— Не. Не всички.
— Ще ми кажеш ли…
— Не сега. — Сега разбирам, че всички сме били вцепенени от случилото се. Не бяхме реагирали по друг начин, освен да се опитаме да се спасим.
Лабораторната сграда се издигаше в пустинята на стотина метра от дясната ни страна. Можехме да стигнем до вратата на електростанцията за трийсетина-четирийсет секунди. Затичахме се натам. Рики продължаваше да приказва, ала ние не му отговаряхме. Всички си мислехме за едно и също: след половин минута щяхме да стигнем вратата и да сме в безопасност.
Но бяхме забравили четвъртия рояк.
— Мама му стара! — изруга Чарли.
Четвъртият рояк се появи иззад лабораторната сграда и се понесе право към нас. Смутено спряхме.
— Какво ще правим? — попита Мей. — Ято ли?
— Не — поклатих глава. — Само трима сме. — Бяхме прекалено малка група, за да объркаме хищник. Но не се сещах за друга стратегия. В главата ми изникнаха всички проучвания за отношенията между хищник и жертва, които бях чел. Те бяха единодушни, че оставени на собствените си инстинкти, хищниците убиват всички жертви — освен ако жертвите нямат убежище. В реалния живот такова убежище можеше да е гнездо на дървото, подземна бърлога или дълбок речен вир. Ако имаха убежище, жертвите оцеляваха. Иначе хищниците ги избиваха до крак.
— Мисля, че се прецакахме — каза Чарли.
Трябваше ни убежище. Роякът се приближаваше към нас. Почти усещах паренето по кожата си и сухия вкус на пепел в устата си. Трябваше да намерим някакъв подслон преди облакът да стигне до нас. Огледах, ала не видях нищо освен…
— Колите заключени ли са?
Слушалките ми изпращяха.
— Не, не би трябвало.
Обърнахме се и се затичахме.
Най-близкият автомобил бе син форд седан. Отворих предната лява врата, Мей отвори дясната. Роякът беше по петите ни. Докато затръшвахме вратите, чувах глухото барабанене. Все още с пръскачката в ръце, Чарли се мъчеше да отвори задната врата, но тя бе заключена. Мей се завъртя да я отключи, но той вече се беше обърнал към следващата кола, ландкрузър, и се вмъкваше вътре. После затвори вратата.
— Леле! — каза Чарли. — Ще пукна от жега!
— Знам — отвърнах аз.
Във форда бе като в пещ. С Мей се потяхме. Роякът се понесе към нас и запулсира над предното стъкло.
— Ей! — чу се по радиостанцията паникьосаният глас на Рики. — Къде сте?
— В колите.
— В кои коли?
— Какво значение има, мама му стара? — рече Чарли. — В две от колите сме, Чарли.
Черният рояк се насочи към ландкрузъра. Наблюдавахме го да се плъзга от прозорец на прозорец в опит да влезе. Чарли ми се ухили през стъклото.
— Това да не им е складът? Тия коли са херметизирани. Майната им на гадините.
— Ами вентилационните отвори? — попитах аз.
— Аз затворих моя.
— Но те не са херметизирани, нали?
— Не са, но трябва да влязат под капака, за да се вмъкнат. Или през багажника. И се басирам, че тая свръхплодовита бръмчаща топка няма да се сети.
Мей бързо затвори вентилационните отвори на арматурното табло. После отвори жабката, надникна вътре и я затвори.
— Намери ли ключове? — попитах я.
Тя отрицателно поклати глава.
— Имате си още компания — обади се Рики.
Обърнах се и видях, че откъм склада се приближават два рояка. Незабавно закръжиха над нашата кола, по един отзад и отпред. Сякаш бяхме попаднали в прашна буря. Погледнах Мей. Тя седеше абсолютно неподвижно.
Двата нови облака обиколиха автомобила и дойдоха отпред. Единият се издигна точно пред страничния прозорец на Мей. Пулсираше и хвърляше сребристи отблясъци. Другият беше над предния капак и се местеше ту пред мен, ту пред нея. От време на време се понасяше към предното стъкло и се разпръскваше, отново се организираше, спускаше се по капака и пак връхлиташе напред.