— А, събуди се най-после. Как си?
— Отключи проклетата врата.
— Вратата ти заключена ли е?
— Отключи я, по дяволите!
— Беше само за твоя защита.
— Отвори вратата, Рики.
— Вече го направих. Отворена е, Джак.
Отидох при вратата. Имаше право — веднага се отвори. Погледнах ключалката. Имаше допълнително резе, някакъв механизъм с дистанционно управление. Трябваше да го облепя с лепенка.
— Няма да е зле да вземеш душ — каза Рики от монитора.
— Ще взема. Защо климатикът работи толкова шумно?
— Включихме го на пълна мощност — поясни той. — За всеки случай, ако са останали още частици.
Потърсих дрехи в сака си.
— Къде е душът?
— Искаш ли помощ?
— Не, не искам помощ. Просто ми кажи къде е проклетият душ.
— Май си ядосан.
— Майната ти, Рики!
Душът помогна. Двайсетина минути останах под горещите струи. Имах много охлузвания — по гърдите и по бедрото, — но не си спомнях как съм ги получил.
Когато излязох, заварих Рики да седи на една пейка.
— Много съм загрижен, Джак.
— Как е Чарли?
— Изглежда, ще се оправи. Спи.
— Заключи ли и неговата стая?
— Джак, разбирам, че си преживял премеждие, и искам да знаеш, че всички сме ти много благодарни за това, което направи… Искам да кажа, компанията ти е благодарна и…
— Майната й на компанията.
— Разбирам, че си ядосан, Джак.
— Остави глупостите, Рики. Не получих абсолютно никаква помощ. Нито от теб, нито от никой друг.
— Сигурен съм, че ти е изглеждало така.
— И си беше точно така, Рики. Просто никой не ми помогна.
— Джак! Моля те. Опитвам се да ти се извиня за всичко. Чувствам се ужасно. Наистина. Ако можех да променя нещата, повярвай ми, щях да го направя.
Погледнах го.
— Не ти вярвам, Рики.
Той се усмихна чаровно.
— Надявам се след време да ми повярваш.
— Няма.
— Знаеш, че винаги съм ценял нашето приятелство, Джак. Това винаги е било изключително важно за мен.
Просто го наблюдавах. Рики изобщо не ме слушаше. На лицето му се бе изписала глупава куха усмивка. Дали се друсаше? Определено се държеше странно.
— Е, както и да е. — Той дълбоко си пое дъх и смени темата. — Джулия пристига, това е добра новина. Трябва да се появи по някое време довечера.
— Аха. Защо идва?
— Ами сигурно защото се тревожи за тези рояци бегълци.
— Много ли е разтревожена? Защото тия рояци сте можели да ги унищожите преди седмици, веднага след първата проява на еволюционните модели. Но не сте го направили.
— Да. Проблемът е, че тогава никой не разбираше…
— Според мен сте разбирали.
Рики успя да си придаде несправедливо обвинен и малко обиден вид. Само че започваше да ми писва от игричките му.
— Рики — казах аз. — В хеликоптера пътувах с неколцина души от връзките с обществеността. Кой им е съобщил, че има проблем?
— Не съм чувал за никакви хора от връзките с обществеността.
— Казали са им да не слизат от хеликоптера. Че тук било опасно.
Той поклати глава.
— Нямам представа. Не знам за какво говориш.
Вдигнах ръце и излязох от банята.
— Наистина! — извика подире ми Рики. — Заклевам се, не знам абсолютно нищо по този въпрос!
След половин час Рики ми направи мирно предложение, като ми донесе липсващия код. Беше кратък, само един лист.
— Съжалявам — рече той. — Отне ми доста време, докато го открия. Преди няколко дни Роузи прехвърли офлайн цяла поддиректория, за да поработи върху част от нея. Сигурно е забравила да я премести обратно. Затова я нямаше в главната директория.
— Аха. — Прегледах листа. — Върху какво е работила?
Рики сви рамене.
— Нямам представа. Върху някой от другите файлове.
— Рики, тоя код ми се струва почти същия като оригиналния.
— Да, така е. Всички промени са минимални. Не знам защо го направи на въпрос. — Той пак сви рамене. — Искам да кажа, още щом изгубихме контрол над рояка, точният код ми изглеждаше несъществен. И без това не можеш да го промениш.
— И как изгубихте контрол? В тоя код няма еволюционен алгоритъм.
Рики разпери ръце.
— Ако знаехме как, Джак, щяхме да сме наясно с всичко. Нямаше да се озовем в тази каша.