— Това е унизително, татко.
— Ник, ти не си му майка…
— А, да, и тя беше тук за около пет секунди.
— Идвала си е вкъщи, така ли?
— Обаче трябваше да излезе. Голямата изненада! Трябвало да гони самолета.
— Аха. Никол, трябва да слушаш Елън…
— Татко, казах ти, че тя само…
— Защото тя командва, докато ме няма. Като ти каже да направиш нещо, ще я слушаш.
— Това е абсурдно, татко. — С гласа си на съдебен заседател.
— Това е положението, миличка.
— Но…
— Никол. Това е положението. Докато се върна.
— Кога ще се прибереш?
— Сигурно утре.
— Добре.
— Разбрахме ли се?
— Да, татко. Сигурно ще получа нервна криза.
— Тогава обещавам веднага щом се прибера, да ти дойда на посещение в лудницата.
— Много смешно.
— Дай да говоря с Ерик.
Проведох кратък разговор с Ерик, който на няколко пъти ми заяви, че не било честно. Казах му да подреди книгите на Никол. Той отговори, че не ги бил съборил, станало случайно. Казах му въпреки това да ги подреди. После набързо се чух с Елън. Окуражих я, доколкото можех.
По някое време камерата отново показа склада. И пак видях люлеещата се врата. Към входа водеха четири дъсчени стъпала. Всичко изглеждаше нормално. Не знаех какво ме е обезпокоило.
И изведнъж разбрах.
Трупа на Дейвид го нямаше. Бях видял Дейвид да изпълзява през вратата, следователно трябваше да е навън. Като се имаше предвид слабият наклон на терена, можеше да се е претърколил на няколко метра, но не повече.
Нямаше труп.
Обаче можеше да греша. Или го бяха изяли койоти. Във всеки случай сега на монитора се виждаше друг образ. Реших да не чакам пак картината от склада. Щом тялото на Дейвид беше изчезнало, вече не можех да направя нищо.
Малко преди седем седнахме да вечеряме в кухничката на жилищния отсек. Боби поднесе чинии с равиоли с доматен сос и салата. Достатъчно отдавна бях домашен татко, за да позная марките замразена храна, които използва.
— Според мен равиолите на „Контадина“ са по-добри.
Той сви рамене.
— Отивам при хладилника и взимам каквото има.
Бях изненадващо гладен и ометох чинията си.
— Значи не е чак толкова зле — отбеляза Боби.
Мей се хранеше мълчаливо, както винаги. До нея Винс мляскаше. Рики седеше в отсрещния край на масата, не вдигаше поглед от равиолите си и избягваше очите ми. Нямах нищо против. На никой не му се приказваше за Роузи и Дейвид Брукс, ала празните столове около масата бяха прекалено очевидни.
— Е, ще излезеш ли? — попита ме Боби.
— Да. Кога залязва слънцето?
— Към седем и половина — отвърна той и включи монитора на стената. — Ще ти дам точното време.
— Значи можем да излезем три часа по-късно. Някъде след десет.
— Смяташ ли, че ще успееш да откриеш рояците?
— Би трябвало. Чарли обилно напръска единия.
— В резултат на което сега светя на тъмно — засмя се Чарли — тъкмо влизаше в кухнята.
Всички възторжено го поздравиха. Ако не друго, поне празните места на масата ставаха по-малко. Попитах го как се чувства.
— Добре. Малко съм слаб. И имам адско главоболие.
— Знам. И аз.
— И аз — присъедини се Мей.
— По-кофти от главоболието, което получавам от Рики — хвърли поглед към отсрещния край на масата Чарли. — И по-бавно минава.
Рики не отговори. Просто продължи да яде.
— Мислиш ли, че тия неща проникват в мозъка? — попита Чарли. — Искам да кажа, нали са наночастици. Могат ли да стигнат до мозъка по дихателните пътища и кръвта?
Боби постави чиния с равиоли пред Чарли и той незабавно обилно ги поръси с черен пипер.
— Не искаш ли първо да ги опиташ?
— Не се обиждай, но съм сигурен, че имат нужда. — Той започна да яде. — Искам да кажа, че всички се вълнуват от нанотехнологичното замърсяване на околната среда, нали така? — продължи Чарли. — Наночастиците са достатъчно малки, за да проникват на места, за които по-рано никой не е трябвало да се тревожи. Могат да стигат до синапсите между невроните. Могат да проникнат в цитоплазмата на сърдечните клетки. Могат да проникнат в клетъчните ядра. Достатъчно са малки, за да стигнат навсякъде в тялото. Така че може да сме заразени, Джак.
— Не изглеждаш много разтревожен — подметна Рики.
— Е, какво мога да направя? Освен да се надявам да заразя и теб. А бе, тия спагети не са зле.