Боби не искаше да дойде, но Мей го засрами и той се съгласи. Още не бяхме решили как ще се придвижим, защото скривалището на рояка можеше да е на известно разстояние, навярно дори на няколко километра. Разполагахме с мотора на Дейвид, ала с него можеха да пътуват само двама. Оказа се, че Винс има всъдеход на паркинга. Отидох в електроцентралата, за да му поискам ключа.
— Не ти трябва ключ — отвърна той. Седеше на дивана и гледаше „Стани богат“. Чух водещия да пита: „Последно?“
— Как така?
— Ключовете са си там — рече Винс. — Винаги са там.
— Чакай малко. Искаш да кажеш, че под навеса има кола с ключове в ключалката?
— Естествено. — От телевизора чух: „Въпрос за пет хиляди долара: коя е най-малката държава в Европа?“
— Защо не ми казахте? — Започвах да побеснявам.
Винс вдигна рамене.
— Не знам. Не си питал.
Върнах се в главната сграда.
— Къде е Рики, по дяволите?
— На телефона — отвърна Боби. — Разговаря с началството в долината.
— Успокой се — каза Мей.
— Спокоен съм. На кой телефон е? В главната сграда ли?
— Джак. — Тя сложи ръце на раменете ми и ме спря. — Минава десет. Остави го.
— Да го оставя ли? Заради него можехме да умрем.
— А в момента имаме работа.
Погледнах спокойното й лице. Спомних си колко бързо беше изкормила заека.
— Права си.
— Добре. Да си вземем багажа и да тръгваме.
Мей основателно никога не губеше спор. Отидох при шкафа и извадих три раници. Подхвърлих едната на Боби и казах:
— Да вървим.
Нощта бе ясна и звездна. Запътихме се към склада, тъмен силует на фона на черното небе. Аз бутах мотора на Дейвид. Известно време мълчахме.
— Ще ни трябва осветление — каза Боби накрая.
— Много неща ще ни трябват — отвърна Мей. — Направила съм списък.
Стигнахме до склада и отворихме вратата. Видях, че Боби изостава. Влязох пръв и заопипвах за електрическия ключ.
Помещението изглеждаше точно така, както го бяхме оставили. Мей свали ципа на раницата си и тръгна между стелажите.
— Трябват ни фенерчета, фитили, сигнални ракети, кислород…
— Кислород ли? Защо?
— Ако скривалището им е под земята, може да ни потрябват от ония тръбички за заваряване.
— Роузи ги беше взела — казах аз. — Може да ги е оставила на пода. — Влязох в съседното помещение. Кутията лежеше на пода, тръбичките бяха пръснати наоколо. Роузи сигурно ги бе изпуснала. Зачудих се дали не е държала някоя от тях. Погледнах към трупа й до вратата.
Нямаше го.
— Господи!
В стаята се втурна Боби.
— Какво има?
Посочих вратата.
— Роузи е изчезнала.
— Как така изчезнала?
Погледнах го.
— Просто е изчезнала, Боби. Трупът й беше там, а сега го няма.
— Как е възможно? Животно?
— Не знам. — Отидох до вратата и приклекнах на мястото, където беше лежало тялото. За последен път го бях видял преди пет-шест часа, покрито с млечнобял секрет. Част от секрета покриваше и пода. Приличаше на гъсто засъхнало мляко. Там, където се бе намирала главата й, секретът изглеждаше гладък и непокътнат. Но по-близо до вратата сякаш беше остърган.
— Като че ли е била завлечена някъде — рече Боби.
— Да.
Внимателно се вгледах в секрета за стъпки. Само един койот не можеше да я завлече, трябваше да е била цяла глутница. Със сигурност щяха да оставят следи. Нямаше нищо.
Изправих се и отидох до вратата. Боби застана до мен, втренчи се в мрака навън и попита:
— Виждаш ли нещо?
— Не.
Върнах се при Мей. Тя беше намерила всичко необходимо: магнезиев фитил, сигнални пистолети, портативни халогенни прожектори, фенери, които се носеха на главата с еластични ленти, кислородни бутилки и прозрачни пластмасови противогази. Обзе ме неприятно усещане, защото противогазите бяха същите като на мъжете от микробуса в Калифорния, които бях видял предишната вечер, само че не бяха посребрени.
После си помислих: „Наистина ли беше едва снощи?“ Още не бяха изтекли двайсет и четири часа.