— Странно.
Мей скочи от мотора и застана пред фара. Гледаше светлинния датчик на брояча. — Хм.
— Какво ще кажеш, Мей? — с надежда попита Боби. — Време ли е да се връщаме?
— Не. Не е време да се връщаме. Вижте.
Наведохме се и погледнахме светлинния датчик. Той показваше прогресивно отслабваща графика на радиацията, която накрая рязко спадаше. Боби се намръщи.
— Какво означава това?
— Уредът показва, че откакто сме тръгнали, силата на радиацията е намалявала в аритметична прогресия. До последната минута, когато отслабването изведнъж е станало експоненциално. Просто радиацията е станала нулева.
— И какво от това? — озадачи се Боби. — Не разбирам.
— Аз обаче разбирам. — Тя се обърна към мен и се качи на седалката. — Мисля, че знам какво се е случило. Карай напред — бавно.
Потеглих. Подскачащият лъч освети слабо издигане на терена, нисък кактус…
— По-бавно, Джак.
Намалих. Прозях се. Нямаше смисъл да я разпитвам — тя бе напрегната, съсредоточена. Просто бях уморен и съсипан. Продължихме да се изкачваме. Теренът се изравни, после моторът започна да се накланя надолу…
— Спри!
Спрях.
Точно пред нас пустинята рязко свършваше. Видях чернота.
— Това скала ли е?
— Не. Просто речно корито.
Продължих напред. Скоро стигнахме на ръба и се ориентирах. Намирахме се на ръба на широко речно корито. Точно под себе си видях гладки речни камъни и оскъдни храсти, които растяха до отсрещния бряг — на петдесетина метра от нас.
— Разбирам — казах аз. — Роякът се е издигнал високо във въздуха.
— Да — потвърди тя. — И затова изгубихме следите му.
— Но тогава трябва да се е спуснал някъде тук. — Боби посочи коритото.
Щеше да ни отнеме много време, докато открием безопасен път надолу. После дълго щяхме да претърсваме храсталаците и скалите, докато засечем следата. Можеше да минат часове. А можеше и изобщо да не я намерим.
— Роякът може да се е спуснал в коритото — казах аз. — Или да е кацнал на отсрещния бряг. А може да е продължил още по-надалеч.
Мей не губеше надежда.
— Ти остани тук, Боби — рече тя. — Ще обозначаваш мястото, където се е издигнал. Ние с Джак ще потърсим път за надолу и ще продължим по права линия, докато не се натъкнем на следата. Рано или късно ще я намерим.
— Ясно — отвърна Боби.
— Добре — казах аз.
Можеше и да успеем. Нямахме нищо за губене. Но не се заблуждавах за шансовете ни.
Боби се наведе напред.
— Какво е това?
— Кое?
— Животно. Видях светещи очи.
— Къде?
— В онзи храст ей там. — Той посочи в средата на коритото.
Свъсих вежди. И двамата бяхме насочили лампите си надолу и осветявахме голям участък от пустинята. Не виждах никакви животни.
— Там! — каза Мей.
— Не виждам нищо.
Тя посочи.
— Току-що се скри зад онзи храст. Виждаш ли го? Прилича на пирамида. Със сухите клони от едната страна?
— Виждам го. Но не виждам животно.
— Движи се отляво надясно. Почакай малко и пак ще се появи.
Зачакахме. После видях две яркозелени светещи точки. Близо до земята. Движеха се надясно. Зърнах бял проблясък. И почти незабавно разбрах, че нещо не е наред.
Боби също се досети, завъртя кормилото и насочи лъча на фара натам. После вдигна бинокъла си и каза:
— Това не е животно.
Сред ниските храсти видяхме още нещо бяло. После се появи плоска бяла повърхност. С ужас разбрах, че е човешка длан, която се влачеше по земята. Длан с разперени пръсти.
— Господи! — ахна Боби.
— Какво е това?
— Труп, влачен по земята — отвърна той. После със странен глас прибави: — Роузи.
Шести ден, 22:58
Дадох газ и потеглих по брега на коритото, докато не открих по-полегат склон. Боби остана горе, за да наблюдава тялото на Роузи. След няколко минути минах на отсрещния бряг и се насочих към осветеното от лъча на фара му място.
— Намали, Джак — каза Мей.
Намалих и се наведох над кормилото, за да виждам по-добре терена. Изведнъж гайгеровият брояч пак запращя.
— Добър признак — отбелязах аз.
Продължихме напред. Намирахме се точно срещу Боби. Фарът му хвърляше слаба светлина наоколо. Махнах му да дойде при нас. Той се насочи на запад. Изведнъж стана по-тъмно, по-тайнствено.