Тръгнах по пътека, павирана с подредени в рибена кост тухли, потънала тук-там в плевели и покрита с хлъзгав мъх. На местата, където бяха избили коренища, пътеката приличаше на чене, в което липсват избитите зъби. Изритах встрани една удавена полска мишка и закрачих с мъка към бившата резиденция на клана Хикъл.
Къщата представляваше масивна триетажна постройка, зидана с ръчно изсечени камъни, които бяха потъмнели от времето. Не можех да си представя, че някога е била красива, но импозантна, това да. Изкачих стълбите, водещи към входа. Плевелите се бяха промъкнали до самата врата, която се оказа закована здраво за касата. Прозорците бяха подсигурени по същия начин. Независимо от размерите си постройката изглеждаше жалка — изоставена вдовица, стигнала до онзи етап от живота си, когато грижите за външността се превръщат в излишен лукс, и обречена да изтлее в самота.
Промъкнах се с мъка край изгнилите дъски, струпани пред вратата на кухнята. Къщата беше дълга поне петдесет метра. Отне ми доста време, докато проверя всички прозорци на приземния етаж. Оказа се, че са заковани до един.
Задният двор на имота представляваше нови три акра мочурище. Гаражът за четири коли, построен като имитация на малка къща, също беше недостъпен. Петдесетметровият плувен басейн беше празен, ако не се брояха двете педи тинеста вода по дъното му, в която плуваха всевъзможни неприятни наглед отпадъци. От градинската беседка с асма и дървената решетка за увивни рози бяха останали само някакви отломки, с няколко безжизнени на вид гнезда в тях. Каменни пейки и статуи бяха полегнали под неестествени ъгли върху потрошените си основи — един истински Помпей след пробуждането на Везувий.
Дъждът се усили и стана още по-студен. Пъхнах ръце в джобовете на вече прогизналия си шлифер и потърсих с поглед някакъв подслон. За да вляза в къщата или гаража, ми трябваше лост или щанга, а наоколо нямаше нито едно дърво, което да не изглеждаше така, сякаш ще се срине всеки момент. Бях изпаднал в положението на скитник, изненадан от буря.
Отнякъде проблесна светлина и аз се свих инстинктивно в очакване гърма. Гръм не последва. Вместо него — нов проблясък. Беше трудно да се прецени през водната стена на пороя откъде точно идва светлината, но на третия път все пак успях да се ориентирам приблизително за посоката и тръгнах натам. След десетина жвакащи стъпки в калта се озовах пред стъклена оранжерия за цветя, която отначало не бях забелязал. Беше току зад разрушената беседка. Стъклените пана бяха станали матови от мръсотията, но все някак бяха оцелели. Хукнах натам, следвайки светлината, която продължаваше да примигва.
Вратата на оранжерията беше затворена, но не и закована като останалите в имението. Отворих я внимателно. Вътре беше топло. Зловонни пари изпълваха въздуха, наситен с аромат на гниещи растения. В двата края на помещението бяха разположени дълги маси, а пътечката между тях беше засипана със стърготини, торф, слама и пръст. В ъгъла беше струпана колекция от градински инструменти — вили, търмъци, прави лопати, мотики.
По масите бяха пръснати саксии с прекрасни растителни образци — орхидеи, бромелиади, сини хидрангеи, бегонии, повечето от които разцъфнали в пищни цветове.
Помещението беше сумрачно и неговата атмосфера някак странно се съчетаваше с барабаненето на дъжда по покрива. Светлината, която бе привлякла вниманието ми, се появи отново, този път по-ярка и по-близка. В далечния край на оранжерията различих очертанията на нечия фигура, облечена с жълт дъждобран с вдигната качулка, държаща в ръката си електрическо фенерче. Фигурата светваше от време на време, за да разгледа някое растение, да разрови леко почвата или да махне някое сухо листо или съчка.
— Здравейте — казах аз.
Фигурата се извъртя и лъчът на фенерчето блесна в лицето ми. Присвих очи и ги прикрих с длан.
Фигурата се приближи.
— Кой сте вие? — чу се потрепващ от страх глас.
— Алекс Делауер.
Лъчът се насочи към краката ми. Понечих да направя крачка напред.
— Стойте си на мястото!
Върнах крака си в изходна позиция.
Качулката бе паднала леко назад. Лицето под нея беше овално, бледо, плоско, очевидно азиатско, женско, но не и женствено. Очите й бяха две рязвания с бръснач върху пергаментовата кожа, устните — неспособно на усмивка тире.