Мотаех я. Опитвах се да спечеля време. Очите ми измерваха разстоянието до вилата в ъгъла на оранжерията. Упражнявах наум движението, което щеше да ми се наложи да направя.
— Аз ви дадох тази възможност. Вие не се възползвахте. Сега вече е твърде късно.
Тя изцъка два пъти и кучето скочи, а силуетът му се размаза пред очите ми. Видях предните му лапи, протегнати към мен, влажната му, гладна, озъбена морда, оранжевите очи, заковали мишената си в десетката, всичко това за част от секундата. Все в същата тази секунда финтирах с движение вдясно, сринах се на колене и после политнах към вилата. Пръстите ми се добраха до дървената дръжка, вкопчиха се в нея и аз извих вилата нагоре.
Догът се стовари върху мен. Стори ми се, че тежи поне тон. Дъхът излетя от дробовете ми. Лапите и зъбите на животното вече дращеха яростно гърдите ми. Нещо премина през дрехите ми, после и през кожата. Болка прониза ръката ми от лакътя до рамото. Премаля ми. Изтървах вилата. Прикрих лицето си с ръкав. Носът на Ото оставяше влажни следи по страните и брадичката ми, докато челюстите му трескаво търсеха пътя към гърлото ми. Сгърчих се встрани, затърсих сляпо дръжката на вилата, докопах я, после я изпуснах и пак я докопах. Забих юмрук в челото на кучето. Все едно че бях ударил войнишка каска. Догът се надигна за миг, изрева гръмогласно и потърси опората на задните си крака. Обърнах вилата със зъбите право към него. Той скочи. Масивното му тяло ме връхлетя с цялата си тежест. Краката ми се огънаха и аз се проснах отново по гръб на пода. Изгубих дъх. Отчаяно се борех, за да запазя съзнание, гълтах прахоляк и кучешки косми и се опитвах на всяка цена да задържа вилата помежду ни.
И тогава животното нададе пронизителен вой. В същия миг усетих как зъбите на вилата срещнаха костите му, отдръпнах се леко встрани и завъртях дръжката с неистова омраза.
Телата ни се допряха. Езикът на кучето докосна ухото ми. Устата му беше зейнала в агония, а зъбите му бяха на някакви жалки три-четири сантиметра от незащитеното ми лице. Мобилизирах цялата сила, която ми бе останала, и натиснах дръжката на вилата, като не спирах да я въртя. Почти не си давах сметката, че господарката на кучето пищи с все сила. Ото изхленчи като пале. Последният сантиметър от зъбите на вилата потъна в тялото му. Очите му се отвориха широко, излъчващи усещане за наранено достойнство, премигнаха спазматично и после се затвориха. Огромното туловище потръпна конвулсивно върху мен. Кървава струйка се стече между бърните му и обля лицето ми.
Схватката се бе разиграла в рамките на не повече от трийсет секунди.
Ким Хикъл погледна мъртвото куче, после мен и накрая хукна към вратата. Изправих се с мъка на крака, изтеглих вилата от трупа на животното и й препречих пътя.
— Назад — изръмжах задъхано. Размахах вилата и капки кръв се разлетяха във въздуха.
Тя замръзна на мястото си.
В оранжерията се възцари тишина. Дъждът бе спрял. Тишината беше нарушена от куркащ звук — балончета газ изтичаха от огромното тяло на кучето. Последваха ги изпражненията.
Жената се вгледа в своя любимец и заплака. После се срина на пода с безнадеждното, стъписано изражение на осъдения да бяга до края на живота си.
Забих вилата в земята и се подпрях на нея. Отне ми цяла минута, за да възстановя дишането си, и други две, за да огледам пораженията.
Шлиферът ми беше напълно съсипан — разкъсан и пропит с кръв. Смъкнах го от раменете си и го пуснах на пода. Единият ръкав на коженото яке беше станал на парцали. Съблякох и него и навих ръкава на пуловера си. Огледах бицепса си. Няколкото слоя дрехи си бяха казали думата, но въпреки това картинката не беше никак весела. Трите рани от зъбите вече се бяха подули и започваха да отичат. Цялата ми ръка беше изтръпнала. Раздвижих я внимателно. Като че ли нямаше нищо счупено. Същото важеше за другите ми крайници и за ребрата ми, макар че цялото тяло ме болеше почти непоносимо. Направих бавно няколко от вълшебните упражнения на Ярослав за разтягане. Това определено ме накара да се почувствам по-добре.
— Ото беше ли ваксиниран? — попитах.
Тя не ми отговори. Повторих въпроса си, като вместо удивителната в края стиснах многозначително дръжката на вилата.
— Да. Имам документи.
— Да ги видя.
— Истина е. Можете да ми вярвате.
— Току-що насъска това чудовище срещу мен, за да ми разкъса гърлото. Не ми говори точно сега за доверие.
Тя се вгледа отново в мъртвия дог и се заклати леко, сякаш беше изпаднала в транс. Очевидно чакането отдавна не представляваше проблем за нея. Аз пък въобще не бях в настроение за битка на нерви.