— Благодаря — каза тя.
Бяхме седнали един срещу друг като стари добри приятели. Огледах я внимателно и се опитах да си съставя някаква обща представа за нея. Онова, което видях, беше една тъжна, късо подстригана азиатка около четирийсетте, измършавяла и запусната като църковна мишка. Седеше със скръстени в скута си ръце и ме гледаше хрисимо. И да исках, пак не можех да й се ядосам.
— Откога живеете тук?
— От шест месеца. От смъртта на Стюарт.
— И защо живеете така? Защо не отворите къщата?
— Помислих си, че така ще ми е по-лесно да се крия. Всичко, което искам, е да бъда сама.
Виж ти, поредната Гарбо. Ролята не й подхождаше особено.
— И от кого се криете?
Тя заби поглед в пода.
— Хайде. Казах вече, че не съм ваш враг.
— От другите. От другите извратеняци.
— Имена.
— Онези, които споменахте и другите. — Тя назова още половин дузина имена, които не ми говореха нищо.
— Нека да бъдем малко по-точни. Под „извратеняци“ разбирате други педофили, така ли?
— Да, да. Аз не знаех. Стюарт ми каза по-късно, докато беше в затвора. Те се пишели доброволци за един детски дом, вземали децата по домовете си. Правели гадни неща с тях.
— Във вашето училище също.
— Не! Това беше само работа на Стюарт. Другите никога не са идвали в училището. Само в детския дом.
— „Ла Каса де лос Ниньос“. Вашият мъж е бил член на Джентълменската бригада.
— Да. Той ми каза, че го прави, за да помогне на децата. Неговите приятели го спечелили за идеята, така казваше. Съдията, докторът, другите. Мислех си, че това е много мило от негова страна — ние си нямахме наши деца — и се гордеех с него. Така и не разбрах какво всъщност е правел — точно както не знаех и за училището.
Не казах нищо.
— Знам какво мислите. Всички си го мислят. Тя е знаела през цялото време. Как е могла да не знае какво прави собственият й мъж? Мислете, че съм толкова виновна, колкото беше и Стюарт. Казвам ви, не знаех!
Тя протегна ръце в отчаян жест, а пръстите й се сгърчиха от болка. Забелязах, че ноктите й са изгризани чак до кожата. Изражението й беше на отчаян, обезверен човек.
— Не знаех — повтори тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Не знаех. Той ми беше мъж, но въпреки това не знаех!
Тя се нуждаеше отчаяно от опрощение, но аз пък не бях в настроение за ролята на отец изповедник. Продължих да я гледам безразлично, без да казвам нищо.
— Ако бяхте наясно с това какво представляваше бракът ни със Стюарт, тогава щяхте да разберете как е било възможно той да върши всички тези неща, без аз да забележа.
Моето мълчание казваше: „Убеди ме“.
Тя сведе глава и започна:
— Запознахме се в Сеул, малко след войната. Баща ми беше професор по езикознание. Семейството ми беше заможно, но имахме и връзки със социалистите, и затова всички мои по-близки роднини бяха убити. Веднага след войната започна неистова чистка, убийства на интелектуалци и въобще на всички, които не бяха слепи слуги на режима. Цялото ни имущество беше конфискувано или унищожено. Мен ме скриха, ден преди да дойдат главорезите и да изколят всички до крак, моите близки, слугите и дори домашните животни. После правителството затегна още по-здраво примката. Хората, които ме бяха приютили, се изплашиха и аз се озовах на улицата. Бях на петнайсет години, но много дребничка, много слаба, тъй че никой не би ми дал повече от дванайсет. Просех, хранех се от кофите. Про… продавах се. Налагаше ми се. За да оцелея.
Тя спря, впери поглед през мен, събра сили и продължи.
— Когато ме откри Стюарт, бях болна от треска и куп венерически болести, кожата ми беше покрита със струпеи. Беше нощно време. Бях се завила с вестници на една алея зад кафенето, където американците ходеха, за да ударят по едно и да си намерят момиче за нощта. Знаех, че е добре човек да се върти край такива места, защото американците изхвърляха купища храна. Беше ми толкова зле, че едва намирах сили да помръдна, но гледах да остана будна, за да не докопат котките първи моята вечеря. Ресторантът затваряше малко след полунощ. Войниците излязоха навън, шумни, пияни, залитащи. После излезе Стюарт. Беше сам и трезвен. По-късно разбрах, че въобще не пие. Опитвах се да стоя тихо, но толкова ме болеше, че извиках. Той чу, приближи се, един такъв голям, истински гигант в униформа, надвеси се над мен и каза: „Спокойно, момичето ми“. Взе ме на ръце и ме отведе в апартамента си. Той имаше много пари, достатъчно, за да си наеме собствена квартира извън базата. Американските войници вече бяха успели да се прочуят като майстори на нежеланите бебета. Но Стюарт беше съвсем различен. Беше наел квартирата, за да пише поезията си на спокойствие, за да се занимава с фотография, за да бъде сам.