Времето и пространството й се изплъзнаха и тя впи невиждащ поглед в дървената стена.
— Той ви завел в своя апартамент — подсетих я аз.
— Цели пет седмици ме гледа като болно дете. Хранеше ме, къпеше ме, седеше до леглото ми и ми четеше комикси. Обожавах американските комикси. Татко винаги ми носеше от тях, когато пътуваше зад граница. Стюарт ми четеше от тях с топлия си нежен глас. Той не приличаше на нито един от мъжете, които бях срещала до този момент. Слаб, тих, приличаше на учител с тези очила, през които очите му изглеждаха огромни като на голяма птица.
— На шестата седмица вече се чувствах много по-добре. Той дойде при мен в леглото и ние се любихме. Сега вече знам, че това е било част от неговата болест — вероятно си е мислел, че съм дете. Но аз се почувствах като жена. С течение на годините, когато аз постепенно се превърнах в истинска жена, той загуби интерес към мен. Понякога обичаше да ме облича в момичешки дрешки. Аз съм дребничка и те лесно ми ставаха. Но и това време отмина. Аз пораснах окончателно и заявих себе си като зряла личност. Тогава той окончателно се отдръпна от мен. Може би по това време са започнали първите по-сериозни прояви на болестта му. Може би — каза тя с болка в гласа — вината е моя, че не можах да го задоволя.
— Но той беше човек с разстроена психика. Вие не носите отговорността за него — казах аз напълно искрено. Не исках разговорът да премине в сълзлив самообвинителен монолог.
— Не знам. Дори сега всичко ми изглежда толкова нереално. Вестниците, материалите за него. За нас двамата. Той беше толкова мил човек, тих, нежен.
Бях чувал и други подобни описания на педофили. Те често са хора с невероятно приятни маниери, оттам и способността им да спечелват доверието на невръстните си жертви. Но разбира се, педофилите просто нямат избор. Кое дете би тръгнало с брадясал скитник с вонящо палто на мазни лекета? По-скоро би ги привлякъл някой като чичко Уоли, който е далеч по-мил от изнервените мама и татко, че и от който и да е друг възрастен. Той ги разбира. Чичко Уоли може да прави разни фокуси, има вкъщи страхотна колекция от картички с бейзболисти и невероятни играчки… плюс видеокамери и разни страхотни мръсни книжки.
— Трябва да разберете колко много го обичах — продължаваше тя. — Той ми спаси живота. Беше американец. Беше богат. Освен това каза, че ме обича. „Моята малка гейша“, така ме наричаше. Аз се смеех и му казвах: „Не, глупчо, аз съм корейка, японците са прасета!“. А той се усмихваше и пак ми казваше: „Моята малка гейша“.
— Живяхме заедно в Сеул четири месеца. Вечер го чаках да се прибере, готвех му, чистех, носех му пантофите. Бях негова жена. Когато пристигна заповедта за уволнението му, той ми каза, че ще ме вземе със себе си в Щатите. Все едно че пред мен се отвориха портите на рая. Естествено, неговото семейство — той имаше само стара майка и няколко лели — не трябваше да научава нищо за това. Стюарт не се притесняваше за това. Той имаше свои пари, оставени му от баща му под формата на попечителски фонд. Отпътувахме заедно за Лос Анджелис. Той каза, че ще учи там. Наистина се записа в медицинския факултет, но после прекъсна. Започна работа като медицински техник. Можеше съвсем спокойно да не работи, а и заплатата беше ниска, но той си обичаше работата, казваше, че не обича да се излежава. Той харесваше машините. Даваше ми цялата си заплата, сякаш ставаше дума за някакви дребни стотинки, и ми казваше да си купя с нея каквото поискам.
— Живяхме заедно така три години. Исках да се омъжа за него, но не смеех да отворя дума. Отне ми известно време да свикна с американските привички, да осъзная, че и жените могат да имат права, а не само да бъдат нечия собственост. Накрая не издържах и му споменах, че искам да му родя деца. Стюарт не беше особено въодушевен, но не се възпротиви. Оженихме се. Опитах да забременея, но все не успявах. Ходих по какви ли не лекари в Лос Анджелис, в „Станфорд“, в „Майо“. Всички до един ми казваха, че съм твърде сериозно травмирана. След всичко, което бях преживяла в Корея, това не ми звучеше никак невероятно, но въпреки това отказвах да повярвам, че е така. Сега, като се обърна назад, се радвам, че не можах да зачена. След известно време се примирих, но това ми докара още по-сериозна депресия. Затворих се в себе си. Почти не се хранех. Накрая Стюарт започна да не издържа. Предложи ми да уча. Каза, че щом толкова ми липсва контактът с децата, мога да стана учителка и така да запълня празнотата. Може да е имал и свои си мотиви, но тогава ми се стори толкова загрижен. Въобще, винаги когато ми е било тежко, той се държеше страхотно с мен.