— Завърших гимназия, после колеж, научих толкова много. Бях добра ученичка — припомни си тя с усмивка. — Бях много мотивирана. За пръв път излизах сред хора. Дотогава бях просто малката гейша на Стюарт. Започнах да се сещам и за себе си. И точно тогава той започна да се отдръпва от мен. Нямаше шумни скандали, нито упреци, въобще нищо, изразено с думи. Той просто започна да прекарва все повече време със своя фотоапарат и с книгите си за птици. Стюарт обичаше да разглежда списания за природата, макар да не си падаше по излетите и разходките. Домашен любител на птиците. Домошар до мозъка на костите.
— Не след дълго се превърнахме в далечни роднини, които живеят в една и съща къща. На никого от нас не му пукаше, и двамата бяхме заети. Аз използвах всяка свободна минута, за да уча. Бях твърдо решена да отида отвъд бакалавърската титла. Вече вървяхме всеки по своя си път. Имаше цели седмици, в които въобще не се виждахме. Никакво общуване, нищо, което поне бегло да прилича на брак. Не вървеше и да се разведем. На какво отгоре? Никога не сме се карали. Ситуацията беше — „Живей си живота и остави другите да живеят своя“. Новите ми приятели, колегите, всички казваха, че мога само да се радвам, че имам съпруг, който ми позволява такава пълна свобода. Почувствах ли пристъп на самота, просто се заравях по-дълбоко в книгите си.
— Завърших следдипломната си квалификация и веднага получих място в едно от местните начални училища. Харесваше ми да работя с малчуганите, макар да си мислех, че бих се справила по-добре с ръководството на едно такова училище. Говорих за това със Стюарт, той каза: „Разбира се. Щом това ще те направи щастлива“. Просто не искаше да му се пречкам в краката. Купихме си къща в Брентууд — неговите пари винаги стигаха за всичко — и аз открих там „ъгълчето на Ким“. Беше прекрасно място и аз си прекарвах чудесно. За пръв път престанах да скърбя, че си нямам свои деца. Тогава той…
Тя спря, закри лицето с длани и се заклати напред-назад.
Станах и сложих ръка на рамото й.
— Моля ви не го правете. Аз насъсках Ото срещу вас, за да ви убие. — Тя откри отново лицето си. Никакви сълзи. — Не разбирате ли? Аз исках Ото да ви убие. А сега вие се държите добре с мен, проявявате разбиране. Това само ме кара да се чувствам още по-зле.
Свалих ръката си от рамото й и си седнах на мястото.
— А защо ви дотрябва Ото, от какво се страхувахте?
— Мислех, че сте пратен от онези, които убиха Стюарт.
— Според официалната версия той се е самоубил.
Тя поклати глава.
— Не. Той не се самоуби. Те казаха, че бил депресиран. Лъжа. Разбира се, отначало, когато го арестуваха, беше доста потиснат. Чувстваше се унижен и виновен. Но скоро се измъкна от блатото. Стюарт винаги се измъкваше. Да обърне гръб на реалността, за него беше не по-сложно от това да прояви някой филм. Говорихме по телефона в деня, преди да го изправят пред съда. Той беше в приповдигнато настроение. Още чувам думите му. Това, че са го арестували, било по-добре за него, по-добре и за двама ни. Едва сега съзнавал, че е болен човек и че има нужда от лечение, което щели да му осигурят. Искаше да опитаме отново още щом го изпишат от болницата. Предложи ми да отворя ново училище, да се преместим в друг град. Мислеше си за Сиатъл. Хрумнало му, че можем да възродим за живот семейното имение. Оттам ми дойде после идеята да се скрия тук.
— Знаех, че от това нищо няма да излезе. По онова време вече бях решила да го напусна. Но въпреки това реших да не го съсипвам точно в този момент. Само повтарях: „Да, Стюарт. Разбира се, мили“. После говорихме още веднъж, все за същото. Животът ни щял да стане по-добър от всякога. Въобще не говореше като човек, който се кани да си пръсне мозъка.
— Нещата не са толкова прости — казах аз. — Хората често се самоубиват под давлението на моментно настроение. Ако не знаете, пролетта е сезонът на самоубийците.
— Може и така да е. Но аз познавах Стюарт и знам, че не се е самоубил. Той беше твърде повърхностен, за да позволи един арест да го разстрои за по-дълго време. Той можеше да обърне гръб на всичко. Беше обърнал гръб на мен, на нашия брак, и това години наред. Нали точно затова е успявал да върши всички онези неща, без аз да разбера за това. Ние си бяхме абсолютно чужди.