— Но го познавахте достатъчно добре, за да сте сигурна, че не се е самоубил?
— Да — настоя тя. — Цялата тази история за обаждането във вашия кабинет, за отворената с шперц врата. Това въобще не е стилът на Стюарт. Въпреки болестта си, той беше наивен, почти елементарен. Не беше от хората, които кроят планове.
— Едва ли би успял да смъкне онези деца в мазето без предварителен план.
— Добре тогава, не ми вярвайте. Не ми пука. Неговите грехове са вече свършен факт. Той е мъртъв. Аз пък се крия в моето си мазе.
Усмивката й беше достойна за съжаление.
Пламъкът на лампата изпращя тревожно. Тя стана, за да удължи фитила и да пусне повече керосин. Когато седна отново, аз я попитах:
— Кой го е убил тогава и защо?
— Останалите. Неговите тъй наречени приятели. За да не ги разкрие. А той щеше да го направи. При последното ми посещение при него Стюарт ми намекна нещо подобно. Каза нещо от сорта на: „Аз не съм единственият болен човек наоколо, Кими“ и „При Джентълмените нещата не са такива, каквито изглеждат“. Знаех, че иска да го попитам, за да може да си излее душата. Но аз не го направих. Все още бях в шок от загубата на училището. Срамът още ме душеше. Не исках да слушам за още перверзии. Затова го отрязах, просто смених темата. Но след смъртта му си спомних за този разговор и всичко си дойде на мястото.
— Той назова ли някои от имената на „болните“?
— Не. Но какво друго би могло да значи всичко това? Те идваха да го вземат от къщи. Паркираха големите си лъскави коли на алеята. Винаги носеха спортните си якета с емблемата на „Ла Каса“. На тръгване винаги беше много възбуден. Ръцете му трепереха. После се прибираше по малките часове изтощен. Или пък направо на следващия ден. Не е ли очевидно какво са правели?
— А споделихте ли с някого своите опасения?
— Кой би ми повярвал? Това са влиятелни хора — доктори, адвокати, шефове на компании, оня отвратителен дребен съдия Хейдън. Какви шансове имам срещу тях, аз, жената на педофила? За обществеността аз съм не по-малко виновна от Стюарт. Освен това няма доказателства. Вижте само как отстраниха него. Трябваше да избягам.
— Стюарт някога да е споменавал, че познава Маккафри от Вашингтон?
— Не. А така ли е?
— Да. А да е говорил за едно дете на име Гари Немет?
— Не.
— Нещо за Елена Гутиерес? За Мортън Хендлър, доктор Мортън Хендлър?
— Не.
— Морис Бруно?
Тя поклати глава.
— Не. Кои са тези хора?
— Жертви.
— Тормозени като останалите?
— Нещо повече, мъртви са. Убити.
— О, боже. — Тя закри отново лице.
Разказът я бе накарал да се изпоти. Кичурчета черна коса бяха полепнали по челото й.
— Значи всичко продължава? — каза тя мрачно.
— Точно затова съм тук. За да му сложа край. Какво още можете да ми кажете, за да ми помогнете?
— Нищо. Казах ви всичко. Те го убиха. Те са зли хора, прикриващи гнусната си тайна под мантията на своето влияние. Избягах, за да се спася от тях.
Огледах мизерното й убежище.
— Колко още мислите, че ще издържите тук?
— Завинаги, ако някой не ме издаде. Островът е забутан, а имението — скрито от хорските очи. Когато ми се наложи да отида до континента се преобличам като чистачка. Никой не ми обръща внимание. Презапасявам се, за да огранича пътуванията до възможния минимум. Последното беше преди месец. Живея простичко. Цветята са моя лукс. Купих семена, засадих ги и те израснаха. С тях си запълвам времето, поливам ги, грижа се за тях. Дните летят неусетно.
— Но доколко сте в безопасност? Тауъл и Хейдън са родени тук.
— Знам. Но семействата на двамата не живеят тук от едно поколение насам. Проверих. Дори проверих старите им къщи. Там има други хора, с други имена. Няма причина да ме търсят тук. Освен ако вие не ги насочите насам.
— Няма да го направя.
— При следващото пътуване ще си купя пистолет. Ще бъда готова, когато дойдат. После ще избягам и ще отида някъде другаде. Свикнала съм. Спомените от Сеул се връщат в сънищата ми. Те ме поддържат нащрек. Съжалявам за другите жертви, но не искам да знам нищо за тях, и без друго нищо не мога да направя.