След ресторанта отскочих до околностите на университета. Претършувах няколко книжарници, но не открих в тях нищо достатъчно вълнуващо или пък провокиращо, за да ме накара да си го купя. Накрая се върнах обратно в хотела. Във фоайето имаше магазин със стоки от Ориента. Там избрах за Робин огърлица от зелени полускъпоценни камъчета и се качих в стаята си. В девет й се обадих отново. Този път тя вдигна.
— Алекс! Толкова се надявах, че ще си ти.
— Как си, сладурано? Обаждах ти се преди два-три часа.
— Излязох да хапна нещо. Съвсем сама. Ядох омлет в кафе „Пеликан“ абсолютно сама. Жалка картинка.
— Аз също вечерях в усамотение, моя единствена.
— Колко тъжно. Върни се по-скоро, Алекс. Липсваш ми.
— И ти ми липсваш.
— Пътуването струваше ли си?
— Много даже. — Казах й подробностите, като старателно пропуснах вълнуващата си среща с Ото.
— Май наистина си на път да откриеш нещо. Не се ли чувстваш странно, докато разкриваш всичките тези тайни?
— Не съвсем, но отстрани сигурно изглежда точно така.
— Така изглежда, Алекс. Аз съм само страничен наблюдател и всичко това ми се струва толкова налудничаво. Много ще се радвам, когато Майло се върне, за да поеме всичко.
— Да. Как вървят нещата при теб?
— Нищо чак толкова интересно. О, всъщност има едно нещо. Тази сутрин ми се обади председателката на някаква нова феминистка група — нещо като женска търговска камара. Беше ми донесла преди банджото си за ремонт. Когато дойде да си го вземе, двете си поприказвахме. Това беше преди няколко месеца. Както и да е, та днес тя ми се обади отново и ме покани да изнеса лекция пред групата следващата седмица. Темата трябва да е нещо от сорта на — „Жената занаятчия в съвременното общество“, с подзаглавие „Творческото въображение срещу догмите на деловия свят“.
— Това е страхотно. Ще гледам да съм там на всяка цена, стига да ме пуснат.
— Да не си посмял! И без друго вече съм достатъчно изплашена. Алекс, никога преди не съм говорила пред аудитория. Само мисълта за това ми е достатъчна, за да блокирам.
— Не се притеснявай. Ти имаш какво да кажеш, освен това си ми умничка и имаш безупречна артикулация. Убеден съм, че ще си паднат по теб.
— Така си мислиш ти.
— Мисля си го, защото е така. Виж, ако наистина си се изнервила чак толкова, мога да ти приложа малко хипноза. Ще ти помогне да се отпуснеш. Лесна работа.
— И мислиш, че хипнозата ще ми помогне?
— Естествено. С твоето въображение от теб ще излезе страхотен субект за хипнотизиране.
— И преди си ми говорил за това, но тогава ставаше дума за пациенти. Така и не можах да си представя, че би могъл да го направиш и с мен.
— Това е, защото обикновено намираме други неща, с които да запълним свободното си време.
— Хипноза — каза тя. — Ето че си още нещо, за което да се притеснявам.
— Няма защо. Хипнозата е напълно безобидна.
— Наистина ли?
— Да. В твоя случай напълно. Проблемите възникват, когато субектът преживява сериозен емоционален конфликт или има дълбоко потиснати проблеми. В подобни случаи хипнозата може да извади на повърхността някакви първични спомени. Тогава субектът може да изпита стрес, дори ужас. Но дори това би могло да свърши полезна работа. Опитният психотерапевт използва безпокойството на своя пациент, за да му се помогне да преодолее проблема си.
— И това не би могло да се случи с мен?
— Определено не. Гарантирам ти го. Ти си най-нормалният човек, когото някога съм познавал.
— Ха. Личи си, че си се оттеглил преди доста време.
— Добре, да те видим тогава с какъв психопатологичен симптом ще ме изненадаш.
— Какво ще кажеш за болезнената превъзбуда, която ме завладява, докато слушам гласа ти, и затова как ми се прииска да те докосна, не, да те сграбча и да те поема в себе си?
— Хм, звучи ми сериозно.
— Тогава се връщай по-бързо, за да направиш нещо по въпроса, докторе.