— Връщам се още утре и смятам да пристъпя към лечението незабавно.
— По кое време?
— Самолетът каца в десет… значи половин час по-късно.
— По дяволите, забравих, че трябва да съм в Санта Моника утре сутрин. Леля ми е в болница. Семейна история, трябва да отида. Ако подраниш малко, ще можем дори да закусим заедно, преди да тръгна.
— Това е най-ранният полет, сладурче.
— Тогава просто ще те изчакам, ще се появя там малко по-късно.
— Отиди да видиш леля си. Ще вечеряме заедно.
— Може да се получи доста късна вечеря.
— След болницата ела направо вкъщи. Ще стартираме оттам.
— Добре. Ще гледам да дойда най-късно в осем.
— Чудесно. Бързо оздравяване на леля ти. Обичам те.
— И аз те обичам. Пази се.
26.
Нещо не ми даваше мира на следващата сутрин. Усещането, че нещо не е наред, ме преследваше по целия път към летището. Дори след като се настаних удобно в самолета и се опитах да забравя за фалшивите усмивки на стюардесите и за тъпите шеги на помощник-пилота, така и не успях да разбера кое е камъчето, промъкнало се в иначе удобната обувка на съзнанието ми. Чувствах се изнервен и нетърпелив като дете, което никак не може да се справи с подреждането на новия си пъзел. Накрая реших просто да се примиря, да се отпусна и да видя дали истината няма да изскочи сама отнякъде.
Точно така и стана малко преди да кацнем. В главата ми беше заседнал разговорът с Робин от предишната вечер. Когато тя ме попита дали хипнозата е безопасна, аз й обясних, че е, освен ако изживяването не се натъкне на някакъв латентен конфликт. Точните ми думи бяха: „Да извади на повърхността някакви първични спомени“. Реакцията на което често е пристъп на ужас…
Когато колесниците докоснаха пистата, усетих, че тялото ми буквално е вдървено от напрежение. Измъкнах се набързо от терминала на пристигащите полети и хукнах към денонощния паркинг, за да освободя моята севиля. Оставих един хубав бакшиш на служителя, за да ускоря процедурата и когато най-после се озовах зад волана, поех право към булевард „Сенчъри“.
Вратата на апартамента на Бонита Куин беше отворена. Отвътре долетяха нечии проклятия и аз влязох. В дневната заварих мъж, който риташе злобно дивана с растителния мотив и мърмореше нещо сърдито. Беше на около четирийсет и пет, с къдрава коса, отпуснат, с кожа с цвят на маджун. Беше облечен с черни спортни панталони и синя найлонова риза, прилепнала плътно по всяко милиметърче от желеподобното му туловище. В едната си ръка държеше цигара и тръскаше направо на пода. С другата се чешеше трескаво зад ухото. Той срита отново канапето, вдигна поглед, видя ме и ми махна с ръка.
— Добре, можеш да се захващаш за работа.
— Която е?
— Да разкараш тия боклучави партакеши оттук, нали си от носачите, мътните да те… — Той ме огледа отново, този път с присвити очи. — Не, вие не приличате на носач. Извинете. С какво мога да ви помогна?
— Търся Бонита Куин и нейната дъщеря.
— Значи ставаме двама.
— Няма ли я?
— Вече цели три дни. И един господ знае колко чека с наеми е отмъкнала със себе си. Наемателите ми загряха телефона от обаждания — никой не събирал съобщенията, ремонтите се бавели. Обадих Й се, но никой не вдигна. Затова дойдох лично само за да открия, че я няма от три дни. Зарязала всичките си боклуци и изчезнала. Никога не съм я харесвал. Но то си е така, направи някому добро, за да те прецака после. Винаги става така.
Той дръпна здраво от цигарата си, закашля се и после опъна отново. Приличаше на човек, който е с единия крак в гроба.
— Вие да не сте от някоя застрахователна агенция?
— Аз съм един от лекарите на дъщеря й.
— О, нима? Само за доктори не ми говорете. Нали един от тях ме насади на тия пачи яйца.
— Тауъл?
Дебелакът вдигна вежди.
— Да. Да не сте от неговия екип? Защото, ако сте, имам доста…
— Не съм. Просто го познавам.
— Тогава го знаете какъв мърморко е. Освен това се навира в неща, дето хич не го касаят. Ако ме чуе жена ми да приказвам така за него, направо ще ме очисти. Тя го обожава. Казва, че бил невероятно мил с децата. Вие какъв по-точно доктор сте?
— Психолог.
— Хлапето си има проблеми, а? Това хич не ме учудва. Тя ми се стори доста омаяна, ако ме разбирате какво искам да кажа. — Той протегна ръце напред, имитирайки сомнамбул.
— Казвате, че доктор Тауъл ви е насадил на пачи яйца?