— Благодаря ви, господин Минасян.
— Марти.
Той продължи да надзърта и да инспектира, да отваря чекмеджета и да клати глава. Надзърна дори под леглото, което Бонита Куин бе делила с дъщеря си. Там откри нещо, изправи се, огледа го и после го хвърли в металното кошче за боклук.
— Ама че кочина.
Погледнах в кошчето, видях какво е хвърлил и го извадих оттам.
Беше смалената главичка, която Мелъди ми бе показала през онзи ден на плажа. Огледах я върху отворената си длан. Лъскавите зли очички отвърнаха на погледа ми. От изкуствената коса бяха останали само няколко жалки кичура.
— Това е боклук — каза Минасян. — Мръсно е. Хвърлете го.
Стиснах детското съкровище в ръката си, по-убеден от всякога, че теорията ми от самолета е напълно вярна. Налагаше се да се размърдам. Веднага. Сложих главичката в джоба си, усмихнах се на Минасян и си тръгнах.
— Хей! — извика той след мен. После промърмори нещо, което прозвуча като „Смахнати доктори!“.
Излязох отново на автострадата и се насочих на изток. Настъпвах газта като луд с надеждата, че ченгетата няма да ме спрат. Полицейската карта беше все още в джоба ми, но тя едва ли щеше да ми помогне особено. Дори консултантите на полицията не могат да се развяват по пътищата със сто и петдесет километра в час.
Имах късмет. Движението беше слабо, а пазителите на реда никакви не се виждаха, тъй че се добрах до изхода за Силвър Лейк малко преди един. Пет минути по-късно вече се изкачвах по стълбите пред дома на семейство Гутиерес. Цветята бяха клюмнали от жегата, а верандата беше пуста. Дъските проскърцаха под краката ми.
Почуках на вратата. Круз Гутиерес ми отвори, понесла яркорозова плетка в ръце. Не изглеждаше особено изненадана от появата ми.
— Си сеньор?
— Нуждая се от помощта ви, сеньора.
— Но абло енглез.
— Моля ви. Знам, че можете да ме разберете достатъчно, за да ми помогнете.
Бронзовото й овално лице остана все така безстрастно.
— Сеньора, животът на едно дете е в опасност. — Меко казано. — Уна ниня. На седем годинки — сиете аньос. Тя е в голяма опасност. Могат да я убият. Муерта — като Елена.
Дадох й време, за да го осмисли. Покритите й с петна пръсти сграбчиха здраво сините куки. Тя отвърна поглед.
— Като другото дете — онова момче Немет. Ученикът на Елена. Той не е умрял при нещастен случай, нали? Елена е знаела за това. Убили са я, защото е знаела.
Тя хвана дръжката на вратата и понечи да я затвори. Попречих й да го стори.
— Съчувствам ви за загубата, сеньора, но за да не се окаже, че Елена е умряла напразно, трябва да им попречим да убият още хора. Моля ви.
Ръцете й се разтрепериха. Пластмасовите куки затракаха като кастанети. Тя ги изпусна заедно с плетката. Наведох се, за да ги вдигна от земята.
— Ето.
Тя взе плетката и куките, и ги притисна към гърдите си.
— Влезте, моля — каза ми после на английски, в който почти не се долавяше акцент.
Нервите ми бяха твърде изопнати, за да се застоя на едно място, но когато тя ме покани с жест да седна на зеленото канапе, аз й се подчиних. Круз Гутиерес се настани срещу мен с ръце върху коленете, сякаш очакваше присъдата си.
— Първо — казах аз, — трябва да ми повярвате, че последното нещо, което искам, е да опетня паметта на Елена. Ако животът на други хора не беше на карта, сега въобще нямаше да съм тук.
— Разбирам — каза тя.
— Парите — те тук ли са?
Тя кимна, стана, излезе от стаята и се върна след няколко минути с дървена кутия от пури.
— Вземете. — Подаде ми кутията, сякаш беше полева мина.
Бяха едри банкноти — двайсетачки, петдесетачки, стотачки, спретнато навити и прихванати с гумени ластичета. Направих си една бърза сметка. В тая кутия трябваше да има поне петдесет хиляди долара, най-вероятно значително повече.
— Вземете ги — казах.
— Не, не. Не ги искам. Черни пари.
— Просто ги приберете, докато се върна, за да ги взема. Знае ли някой друг за тях, някой от синовете ви?
— Не. — Тя поклати отривисто глава. — Ако Рафаел знае, той си купи с тях дрога. Не. Само аз.
— Откога са тук?
— Елена, тя ги донесе предния ден, преди да я убият. — Очите на майката се изпълниха със сълзи. — Казвам, какво това, откъде се взели? Тя казва, не мога да ти кажа, мама. Просто ми ги пази. Ще дойда да си ги прибера. Тя така и не дошла. — Тя измъкна поръбена с дантела кърпичка от ръкава си и я притисна към очите си.