— Моля ви. Приберете ги пак. Скрийте ги.
— Но само за малко, сеньор, окей? Черни пари. Лошо око. Мал ойо.
— Ще се върна да ги взема, ако това е, което искате.
Тя взе кутията, изчезна отново и се върна след малко.
— Сигурна ли сте, че Рафаел не знае за тях?
— Сигурна. Ако знаел, досега нищо да не останало.
Естествено. Наркоманите са готови да пръснат и последния си грош за дрога, да не говорим за цяло състояние.
— Още един въпрос, сеньора. Ракел ми каза, че Елена е имала някакви нейни касетки, касетки със записи. Музика или упражнения за релаксация. Доктор Хендлър й ги е дал. Когато преглеждах нещата й, не ги открих. Знаете ли нещо по въпроса?
— Не знам. Това е истината.
— Някой друг преглеждал ли е тези кутии, преди да дойда аз?
— Не. Само Рафаел и Антонио, търсели книги, нещо да четат. Ла полиция взела кутиите най-напред. Нищо друго.
— Къде са синовете ви сега?
Тя се изправи рязко. Беше разтревожена.
— Не им правете нищо. Те добри момчета. Те не знаят нищо.
— Няма. Просто искам да поговоря с тях.
Госпожа Гутиерес погледна встрани, към стената, покрита със семейни снимки. Погледна към трите си деца — невръстни, невинни и усмихнати. Момчетата бяха късо подстригани, с прилежно разделени на път коси, облечени с бели ризи с разкопчано най-горно копче. Между тях се бе настанило момиче с блуза на волани. Погледна снимката от дипломирането — Елена с колежанска шапка и мантия, с уверено и нетърпеливо изражение, едно момиче, убедено, че ще превземе света със своето очарование и красота, със своя интелект. Накрая погледът й се спря върху избледнялата снимка на отдавна починалия й съпруг — вдървен и мрачен, с колосана якичка и строг сив костюм, работник, за когото перченето по снимки е непривично и безсмислено.
Тя гледаше снимките и устните й се движеха неволно. Може би им казваше нещо, а може би оплакваше за пореден път съдбата си.
— Анди на работа — каза тя и ми даде адреса на някакъв сервиз във Фигероа.
— А Рафаел?
— За Рафаел не зная. Той казал, че отива да търси работа.
И двамата знаехме много добре къде е той. Просто не исках да отварям прекалено много рани за един ден, затова не казах нищо. Само й благодарих.
Открих го след половинчасово кръстосване по „Сънсет“ и по няколко странични улички. Вървеше към Алварадо, ако залитанията и препъванията биха могли да се нарекат ходене. Движеше се близко до сградите и се извръщаше рязко към улицата, щом някой се окажеше на пътя му. Беше близо четирийсет градуса, а той носеше плетен пуловер с дълги ръкави и широки кафеникави панталони. Стори ми се още по-мършав от предишния път.
Карах бавно, извън неговото полезрение, като се стараех да поддържам неговото темпо. По някое време той подмина група мъже на средна възраст, вероятно търговци. Те започнаха да го сочат зад гърба му, клатеха глави и се мръщеха. Той дори не ги забеляза. Беше отрязал връзките си с този свят. Беше протегнал врат като ловджийско куче, което се ориентира единствено по миризмата. Носът му течеше непрекъснато и той го бършеше от време на време с ръкав. Очите му се движеха рязко насам-натам, а тялото му сякаш само избираше посоката си, без да се интересува от неговото мнение. Прокара език по устните си, забарабани леко с длани по мършавите си бедра. Опитваше се да докара нещо като тананикане, да изглежда нормално, но не можеше да заблуди никого.
Настъпих газта и го изпреварих, за да паркирам малко по-нагоре по улицата, до една триетажна ъглова сграда с бакалия на приземния етаж и апартаменти на останалите два.
Един бърз поглед в огледалото за обратно виждане ме увери, че той идва.
Слязох от колата и се шмугнах в пряката, която ухаеше отдалеч на урина и изпражнения. Потрошени винени бутилки се търкаляха по паважа. Наблизо пронизително измяука котка. Проплака бебе.
Надзърнах иззад ъгъла и бързо се скрих. Той беше на не повече от десетина метра от мен. Когато се изравни с пряката, му прошепнах:
— Имам от онова, дето ти трябва, мой човек.
Това го накара да спре. Втренчи в мен любвеобилен поглед, сякаш бях самият Спасител, слязъл на земята, за да му дари изцеление. Бързо го свестих, като го сграбчих за мършавата ръка и го издърпах до себе си. Влачих го така няколко метра, докато накрая се скрихме зад един олющен шевролет с две спукани гуми. Залепих го на стената. Той вдигна инстинктивно ръце. Хванах ги и двете с една ръка и бързо ги смъкнах. Той опита да се съпротивлява, но силата му беше колкото на издъхваща старица.