— К’во искаш бе?
— Отговори, Рафаел. Помниш ли ме? Посетих те преди няколко дни. Заедно с Ракел.
— Хей, да бе, разбира се — каза той, но във воднистите му очи се четеше само объркване. От едната му ноздра се стече слузеста струйка, която капна върху горната му устна. Той я остави да постои известно време там, преди да се опита да я разкара с език. — Да, помня те. С Ракел, естествено. — Той се озърна по протежение на тясната уличка.
— Тогава сигурно си спомняш още, че разследвам убийството на сестра ти.
— Ами, да, разбира се, Елена. Кофти работа. — Каза го с равен тон. Родната му сестра беше накълцана от някакво човекоподобно чудовище, а всичко, което се въртеше из главата му, бе как да си осигури поредната доза. Бях изчел поне десетина студии за наркоманията, но там, на тази вмирисана уличка, за пръв път усетих истинската сила на иглата.
— Тя имаше няколко касетки, Рафаел. Къде са те?
— Не бе, нищо не знам за никакви касетки. — Той опита пак да се измъкне. Блъснах го още веднъж срещу стената. — О-о, така боли. Остави ме само да се боцна и после ще ти кажа колкото искаш за касетките. Става ли, а?
— Не. Ще ми кажеш още сега, Рафаел. Къде са касетките?
— Не знам бе, нали ти казах вече! — Вече цивреше като тригодишен дечко. Осополивеното му лице придобиваше все по-трескаво изражение с всяка изминала секунда.
— Аз пък знам, че ме лъжеш. Къде са касетките?
Той направи нов отчаян опит да ме избута. Торба с кокали, ето какво бе останало от него.
— Пусни ме, мръсник такъв! — изпъшка той.
— Сестра ти е била убита, Рафаел. На мръвка за хамбургер са я направили. Видях снимките и знам как е изглеждала. Който и да го е направил, хич не е бързал. Много я е боляло. А ти искаш да се пазариш с тия хора.
— Не те знам к’ви ги приказваш.
Ново раздвижване. Залепих го пак за стената. Тоя път краката му омекнаха. Той затвори очи и за миг помислих, че е изгубил съзнание. Но очите му се отвориха отново и той облиза сухите си устни. После се закашля неудържимо.
— Бил си зарязал дрогата, Рафаел. После си почнал отново. Точно след смъртта на Елена. Откъде взе пари? За колко я продаде?
— Не знам нищо. — Той се разтресе спазматично. — Пусни ме. Нищо не знам.
— Родната ти сестра — казах аз. — Да я продадеш на убийците й за една пиклива доза.
— Му-уу-ля ви, господине, пуснете ме.
— Не и преди да си се разприказвал. Нямам време да ти слушам лъжите. Искам да знам къде са касетките. И ако не ми кажеш още сега, ще те заведа вкъщи, ще те вържа в някой ъгъл и после никаква дрога, докато се изцъклиш. Само си представи какъв купон ще падне, а, Рафаел. Хич няма да ти е гот.
Той се сгърчи.
— Дадох ги на един мъж — изсъска със стиснати устни.
— За колко?
— Не за пари, за дрога. Той ми даде дрога. Достатъчно за цяла седмица друсане. Готина дрога. Сега ме пусни. Имам среща.
— Кой беше тоя мъж?
— Де да го знам, някакъв мъж. Американец. Като тебе.
— Как изглеждаше?
— Не знам бе, знайш к’ва каша ми е в главата.
— Ще те вържа, Рафаел. Никаква дрога.
— Двайсет и шест годишен. Нисък, обаче як, доста як. Изтупан. Светла коса.
Тим Крюгер.
— Каза ли ти защо му трябват касетите?
— Не каза, пък и аз не го питах. Имаше готина дрога, ти разбираш ли?
— Не ти ли беше любопитно? Сестра ти е мъртва, а някакъв непознат ти плаша с дрога за нейните касети. Не ти ли се видя странно?
— Хич не ми беше любопитно, аз не любопитствам. Не мисля. Само си летя. И сега ми се лети. Боли ме бе. Пусни ме.
— Брат ти знае ли за това?
— Не! Той ще ме пречука. Ти само ми причиняваш болка, ама той направо ще ме гътне, чат ли си? Не му казвай!
— Какво имаше на касетите, Рафаел?
— Де да знам. Не слушам касети!
Не си струваше човек да вярва дори на запетайките в изреченията му.
— Ти май почваш да забравяш за връзването. Плюс пълна диета. Никакво боцкане дни наред.
— Някакво хлапе приказваше нещо си, кълна се, това беше. Не изслушах всичко, обаче, когато оня ми предложи дрогата, взех и ги изслушах, преди да му ги дам. Някакво хлапе приказваше на сестра ми. Тя го слушаше и от време на време му казваше: „Разкажи ми още“ и хлапето продължаваше.