— За какво разказваше?
— Не знам бе. По едно време работата стана дебела, хлапето взе да плаче, Елена и тя се разплака. Спрях го. Не исках да го слушам повече.
— Защо плачеха, Рафаел?
— Не знам, някой си бил направил нещо лошо на хлапето. Елена го питаше дали са му направили нещо лошо, а хлапето викаше „Да, да!“. После Елена се разплака, а хлапето и то се разплака.
— Какво още?
— Това беше.
Пипнах го за реверите и го раздрусах така, че зъбите му изтракаха.
— Ако искаш да ти измисля нещо, тогава добре бе, обаче наистина не знам нищо повече!
Той се развика, задъхвайки се и подсмърчайки.
Поддържах го така няколко секунди, после го пуснах. Той млъкна и ме погледна невярващо. Избърса си носа и заотстъпва с гръб, опрян о стената, докато накрая му се отвори път за бягство и той хукна колкото го държаха краката.
Закарах колата до една бензиностанция на „Върджил“ и „Сънсет“, напълних резервоара и се обадих от уличния телефон до „Ла Каса“. От другия край на линията долетя гласът на секретарката. Попитах я провлачено за Крюгер.
— Господин Крюгер отсъства днес, сър. Утре ще бъде тук.
— О, да, сега си спомних! Той ми спомена, че днес няма да мога да го открия.
— Искате ли да му оставите някакво съобщение, сър?
— А, не. Ние сме стари приятелчета от училище. Двамата с Тим се знаем от доста време. Само минавам през града, на търговска обиколка съм. Продавам инструменти и бои. Щеше ми се да се видим с Тим. Той ми даде и домашния си телефон, но май някъде съм го затрил. Вие имате ли го?
— Съжалявам, сър, но не можем да даваме персонална информация за служителите си.
— А, схващам. Обаче нали ви казвам, ние двамата с Тими сме ей така. Защо не му звъннете вкъщи, да му кажете, че Джефри Саксън го чака на телефона. Кажете му, че си умирам да го видя, обаче му нямам адреса.
В слушалката дочух иззвъняването на другия телефон на бюрото й.
— Един момент, сър.
Когато се обади отново, аз я попитах:
— Звъннахте ли му, госпожице?
— Не… аз… сега съм доста заета, господин…
— Саксън, Джеф Саксън. Звъннете на Тими и му кажете, че неговото старо другарче от колежа е в града и иска да го види. Гарантирам ви, че…
— А защо просто да не ви дам номера? — Тя ми изрецитира седемте цифри, първите две от които се оказаха кода на крайбрежния район.
— Много ви благодаря. Помнех аз, че Тим каза, че живеел някъде край брега. Далеч от летището ли се пада?
— Господин Крюгер живее в Санта Моника. На около двайсет минути с кола от летището.
— Я, че това е супер. Май дори ще успея да намина да го видя. Нещо като изненада. Идеята не е лоша, нали?
— Сър, аз трябва да…
— Сигурно не ви се намира на лесно адреса му? Казвам ви, изкарах отвратителен ден. Първо ми изгубиха един куфар с мостри, а утре имам цели две срещи. Тефтера с адресите трябва да е някъде из багажа, обаче не съм съвсем сигурен дали го взех със себе си и затова…
— Сега ще ви продиктувам адреса, сър.
Записах си го прилежно.
— Много ви благодаря, госпожице. Много ми помогнахте. Освен това имате много приятен глас.
— Благодаря ви, сър.
— Свободна ли сте довечера?
— Съжалявам, сър, не.
— Длъжен бях да опитам, нали така?
— Да, сър. Довиждане, сър.
Карах поне пет минути в северна посока, преди да чуя бръмченето. Тогава осъзнах, че този звук ме е следвал неотклонно, още откакто излязох от бензиностанцията. В огледалото за обратно виждане видях мотор, който поддържаше постоянна дистанция, подскачайки леко като муха върху нагрято от слънцето предно стъкло. Мотоциклетистът кривна рязко дясната си китка и мухата се разрасна до размерите на 250-кубиково японско чудовище на две колела.
Разстоянието между нас се топеше неусетно. Когато се приближи още малко, успях да го разгледам — джинси, ботуши, кожено яке, черен шлем със свален предпазител, който прикриваше изцяло лицето му.
Продължихме така още два-три километра. Смених няколко пъти платното и последния път той се позабави и така позволи на две монахини с форд да се вмъкнат помежду ни. Около километър след Лексингтън, монахините свиха вдясно. Изчаках няколко секунди, после свих рязко в първата отбивка и заковах пред една лавка за хамбургери. Моторът профуча край мен. Изчаках, докато се изгуби в далечината, и после си казах, че почвам да превъртам. Слязох от севилята и се огледах отново. Нито следа от тайнствения мотор. Купих си кутийка кола, качих се отново на колата, запалих двигателя и излязох на булеварда.