Поех на изток към „Темпъл“ и тъкмо когато се канех да свия към Холивуд го чух отново. Изтървах отбивката, докато се опитвах да се уверя в огледалото, че е същият мотор. Продължих към „Темпъл“. Моторът също. На първото кръстовище настъпих газта и профучах на червено. Моторът изрева гневно и ме последва. Следващото кръстовище беше пренаселено от пешеходци и ми се наложи да спра.
Продължих да го следя в страничното огледало. Той тръгна към мен. Три метра, два, един. Изравни се с предния ми прозорец. Едната му ръка потъна в дебрите на коженото яке. Една майка с количка се затътри бавно по пешеходната пътека току до капака на колата ми. Бебето ревеше, майката дъвчеше дъвка и не му обръщаше никакво внимание. Очевидно не бързаше за никъде. Ръката на мотоциклетиста изникна отново, но този път държеше нещо метално, което проблесна на слънцето. Пистолет. Малък и удобен. Форсирах двигателя. Преживящата матрона не показа никакви признаци на безпокойство. Сякаш се движеше на забавен каданс, докато челюстите й дъвчеха учестено. Детето се дереше като изтървано. Светофарът продължаваше да свети червено. Миг по-късно червеното отстъпи пред кехлибареното. Колко още?! Колко още?! Сигурно бях случил на най-туткавия светофар в света.
Грозната тъпа муцуна на пистолета залепна за стъклото, точно на височината на лявото ми слепоочие. Майката продължаваше да тътри разплутото си туловище по „зебрата“. Петите й все още бяха на линията на дясната ми предна гума.
И през ум не й минаваше, че на досадника в лъскавия зелен кадилак всеки момент ще му пръснат мозъка. Пръстът на спусъка побеля. Майката мръдна с не повече от сантиметър. Завъртях волана наляво, настъпих газта до дупка и оставих колата да излети диагонално към насрещното платно. Двигателят изрева като ранен звяр, гумите оставиха диря по горещия асфалт, но над всичко се извиси нестройният хор от псувни, проклятия, викове, клаксони и заковаващи спирачки. С крайчеца на съзнанието си успях да отбележа факта, че се разминавам на една боя разстояние с някаква водна цистерна.
Околните улици се оказаха тесни, криволичещи и надупчени като швейцарско сирене. Севилята не е спортна кола и затова ми се налагаше да се боря с халтавата й система за управление, за да успея да поддържам скоростта на завоите, без да изгубя контрол над колата. Изкачвах се, подскачах тромаво и се изсипвах по стръмните отсечки. Кръстовището с булеварда беше пусто. Прелетях през него, без дори да намаля. Последва хоризонтален участък от стотина метра, в който настъпих отново до дупка, но въпреки това бръмченето зад мен се чуваше все по-силно и по-отчетливо. Далеч по-лесният за управление мотор стопяваше неумолимо дистанцията.
Улица без изход. Пред мен се изправи зидана стена с олющена мазилка. Наляво или надясно? Решение, решение! Адреналинът препускаше като бесен по вените ми, бръмченето отново бе прераснало в рев, дланите ми се потяха, воланът ми се изплъзваше. Погледнах в огледалото и видях едната ръка на преследвача да се отделя от ръкохватката и в следващия миг дулото на пистолета да сочи гумите ми. Избрах ляво и завъртях волана с тежестта на цялото си тяло. Улицата, в която се озовах, се издигаше стръмно нагоре. Следващата също. Все по-високо. Виещ се из смога лабиринт, серпентина, проектирана от налудничав инженер. Мотористът ме следваше неотклонно и при всяка възможност се опитваше да хване гумите ми на мушка…
Криволичех непрекъснато, танцувах вляво и вдясно от погледа му, но тесните улици не можеха да ми осигурят нужното пространство, за да постигна кой знае какво. Съзнавах, че трябва да избягна подсъзнателното повторение на едни и същи маневри, което, рано или късно, щеше да ме превърне в лесна мишена. Водех колата спазматично, налудничаво, въртейки трескаво волана в една или друга посока, намалявах скоростта, после настъпвах рязко газта, плъзгах се плътно край бордюра. Един от тасовете ми отхвърча като сребристо фризби и издрънча някъде зад мен. Проблемът беше, че не знаех колко време ще издържа така.
Продължихме да се изкачваме. Иззад ъгъла, някъде ниско долу, изникна „Сънсет“. Бяхме се върнали обратно в Ико Парк, на юг от булеварда. Скоро достигнахме до най-високата точка на пътя. Един куршум просвистя толкова близо, че прозорецът на севилята издрънча. Или поне така ми се стори. Кривнах рязко вдясно и вторият изстрел ме подмина на безопасно разстояние.