Линкълнът се озова на нужното място.
— Изгаси двигателя.
— Не ставайте груб — каза Тауъл. — Няма защо да се опитвате да ме сплашите.
— Изгаси го, Уил.
— Доктор Тауъл.
— Доктор Тауъл.
— Нужно ли е това нещо да седи опряно в тила ми?
— Аз ще задавам въпросите.
— Всичко ми изглежда толкова пресилено, толкова безсмислено. Като в евтин екшън.
— Напротив, още по-зле е. Кръвта е истинска и никой от мъртвите не става, за да си тръгне от снимачната площадка, след като димът се разнесе.
— Пак мелодраматизирате.
— Съветвам те да прекратиш игричките си — казах аз гневно.
— Игрички ли? Да не би да си играем на нещо? Мислех, че само децата си играят. На прескочикобила, на дама. — Гласът му изтъня.
— И възрастните си играят — казах аз. — Гадни игрички.
— Игри. Игрите помагат да се запази целостта на егото. Чел съм го някъде… Ериксън? Пиаже?
Или Крюгер не беше единственият актьор в семейството, или просто ставаше нещо, за което аз нямах и най-малка представа…
— Ана Фройд — прошепнах.
— Да. Ана. Каква жена. С удоволствие бих се запознал с нея, но и двамата сме толкова заети… Жалко… А егото трябва да запази целостта си. На всяка цена. — Той замълча за около минута. После: — Тези седалки имат нужда от почистване. Виждам петна по кожата. Напоследък правят чудесни почистващи препарати за кожа. Видях ги в автомивката.
— Мелъди Куин — казах аз, опитвайки се да го върна в правия път. — Трябва да я спасим.
— Мелъди. Красиво момиче. Красивото момиче е като мелодия. Прекрасно малко дете. Звучи ми почти познато…
Продължих да му говоря, но той все се измъкваше. С всяка следваща минута ставаше все по-отнесен, а думите му постепенно се превърнаха в словесна салата с твърде малко смисъл в нея. На всеки две-три минути повтаряше поне по веднъж фразата: „Егото трябва да запази целостта си“.
Беше ми необходим като пропуск за „Ла Каса“, но в това си състояние той беше абсолютно безполезен. Започнах да се паникьосвам. Ръцете му бяха все още на волана, но бяха започнали да треперят.
— Хапчета — каза той.
— Къде?
— В джоба…
— Хайде — казах аз не без сериозна доза съмнение, — бръкни и ги вземи. Хапчетата и нищо друго. И не прекалявай с тях.
— Не… две хапчета… предписаната дозировка… никога повече от две… никога повече…
— Вземи ги.
Продължих да държа пистолета опрян в тила му. Едната му ръка се смъкна от волана и измъкна от джоба на сакото шишенце като това с риталина на Мелъди. После внимателно тръсна върху дланта си две хапчета, затвори капачката на шишенцето и го върна обратно в джоба си.
— Вода? — попита той почти по детски.
— Глътни ги така.
— Аз ще… безсмислица.
Тауъл глътна хапчетата.
Крюгер излезе прав. Братовчедът Уили наистина беше добър в дозирането. След около дванайсет минути по моя часовник той вече изглеждаше и говореше далеч по-добре. Замислих се за усилието, което му е коствало всеки божи ден поддържането на образа на добрия доктор в очите на другите. Очевидно споменаването на убийствата бе ускорило значително поредната криза.
— Да си пропусна вечерната доза… Колко глупаво от моя страна.
Въздействието на наркотика беше все още в началния си стадий.
— Правил съм много… лоши неща през живота си — продължи той. — Гюс ме принуждаваше да върша лоши неща. Огромна грешка за човек с моя… статут. За човек с моето потекло.
Пропуснах думите му край ушите си.
След известно време Тауъл придоби доста по-нормално изражение.
— Какво е това, торазин? — попитах аз.
— Негов вариант. От известно време насам се грижа лично за собствената си фармакологична подсигуровка. Опитах най-различни фенотиазини… Торазинът вършеше добра работа, но ме правеше твърде отнесен. В това състояние не можех да преглеждам пациенти. Искаше ми се да полегна и да си дремна като бебче. Не, беше далеч по-лошо. Приискваше ми се да се отнеса до дупка. Това тук е нов агент, далеч по-добър от останалите. Още е в експериментален срок. Производителят ми го изпрати. Те всичките са толкова ентусиазирани, когато могат да ми „услужат“ с нещо… Имам солидни запаси. Но ми се налага да подремвам следобед, иначе всичко ми се обърква. Точно както стана сега, нали?