— Да. Колко време ти е необходимо, за да влезеш отново в крак?
— За мъж с моите размери — двайсет до двайсет и пет минути. Забележително, нали? Дръпваш ръчката, изчакваш и ето че картината се прояснява отново. Животът става толкова по-поносим. Нещата болят толкова по-малко. Дори в този миг го чувствам как действа — като кална локва, която се превръща в планинско изворче. Докъде бяхме стигнали?
— Говорехме си за гадните игрички, които извратеняците на Маккафри си играят с малките дечица.
— Аз не съм един от тях — каза той бързо.
— Знам. Но си помагал на тия мръсници да се гаврят със стотици деца, давал си време и пари на Маккафри, уредил си смъртта на Хендлър и Гутиерес, на Хикъл. Държал си Мелъди Куин на свръхдоза, за да си сигурен, че ще мълчи. Защо?
— Всичко свърши, нали? — попита Тауъл с облекчение.
— Да.
— Те ще ми отнемат разрешителното за практикуващ лекар.
— Определено. Не мислиш ли, че така ще е най-добре?
— Предполагам — каза той колебливо. — Все още го чувствам дълбоко в мен, желанието да свърша още много добри дела.
— Ще имаш тази възможност — успокоих го аз, съзнавайки, че хапчетата му са далеч от съвършенството. — Ще те изпратят на някое място до края на живота ти. Там няма да имаш почти никакви дразнители. Там няма да има документи за попълване, графици за спазване, пациенти със спешни случаи. Няма да го има и Гюс Маккафри, който да ти казва какво да правиш, как да водиш живота си. Ще бъдеш сам със себе си и ще се чувстваш далеч по-добре, защото ще ти позволят да вземаш хапчетата си и да помагаш на други хора. Хора, които ще се нуждаят от помощ. А ти си лечител, ти ще можеш да им помогнеш.
— Ще мога да им помогна — повтори той.
— Определено.
— Като едно човешко същество на друго човешко същество. Без задни мисли.
— Да.
— Аз умея да се държа добре с болните. Когато съм на себе си. Когато не съм, всичко се обърква, от всичко ме боли, дори от мислите ме боли. Никак не ми е добре, когато стане така. Но когато функционирам добре, съм ненадминат в умението си да помагам на хората.
— Знам това, докторе. Запознат съм с репутацията ти.
Маккафри вече се бе опитал да ми говори за неподправена любов към ближния. Сега вече знаех чии конци е дърпал с подобни приказки.
— Аз не съм длъжник на Гюс — каза той, — не и заради каквито и да е ненормални сексуални навици. Това е връзката му с другите двама — със Стюарт и Еди. Още откак бяхме момчета, съм наясно с техните… странни увлечения. Ние всички израснахме на едно изолирано място, на едно странно място. Бяхме облагородявани като орхидеи. Частни учители за това или онова… Трябваше да се държим както подобава, да изглеждаме както подобава. Понякога се чудя дали тази префинена атмосфера не ни е променила по-скоро за лошо, отколкото за добро. И ето какво стана с нас — аз с моите пристъпи, Стюарт и Еди с техните странни увлечения.
— В сексуално отношение — продължи той, — винаги съм бил нормален. Ожених се. Имах син. Държах се доста адекватно. Стюарт и Еди продължиха да се държат по онзи извратен начин. Но всеки от нас си затваряше очите за недостатъците на другите. Стюарт беше наистина свястно момче, не особено интелигентен, но иначе добър по душа. Жалко, че трябваше да… Като се изключи онзи недостатък, той си беше добро момче. Еди беше… е различен. Има чувство за хумор, но извратено чувство за хумор. Гадостите му доставят удоволствие. По природа си е хаплив и саркастичен. Затова и съм толкова чувствителен на тема сарказъм…
— А твоята връзка с Маккафри? — Опитвах се да не му позволя да се отнася прекалено.
— Може би Еди е такъв заради ръста си. Дребните хора често стават такива. Виж при теб… Сега не ви виждам, но си спомням, че бяхте по-скоро среден на ръст, нали?
— Метър и осемдесет съм — казах аз уморено.
— Ето, това е среден ръст. Аз пък винаги съм бил едър. И татко беше едър. Татко беше невероятен ерудит. Майка ми беше ирландска хубавица. Точно както твърди Мендел… Генетиката е изумителна наука, не мислите ли?
— Докторе… Твоята връзка с Маккафри — натъртих аз.
— Моята връзка? О, нищо сериозно, просто въпрос на живот и смърт.
Тауъл се изсмя. Чувах го за пръв път да се смее и се надявах, че ще е и за последен. Смехът му беше кух, призрачен и дисхармоничен като фалшив акорд, прозвучал насред симфония със съвършена мелодика.