— Живеех с Лайла и Уили младши на третия етаж на общежитието в „Джедсън“. Стюарт и Еди деляха стая на първия етаж. Като семеен колежанин ми се полагаше по-голямо жилище. Всъщност ставаше дума за едно малко, но много приятно апартаментче. Две спални, баня, дневна, малка кухня. Но нямаше работен кабинет, нямаше библиотека и затова ми се налагаше да чета на кухненската маса. Лайла й беше придала ведра атмосфера — разни малки дреболийки тук-там по рафтовете, карирани пердета в приятни цветове, покривки, все женски неща. По онова време Уили младши тъкмо беше навършил две годинки. Беше последната ми година в колежа. Имах известни проблеми с някои от подготвителните курсове за кандидатстване в университета — физика, органична химия. Никога не съм бил свръхинтелигентен. Въпреки това с постоянство и воля успявам да постигна съвсем задоволителни резултати. Отчаяно исках да ме приемат в медицинския факултет, при това заради самия мен. Моят баща беше лекар, неговият баща също. И двамата са били сред най-добрите студенти. В колежа ми се присмиваха зад гърба, че съм наследил не само красотата, но и ума на майка си. Мислеха си, че не ги чувам, но грешаха. Толкова ми се искаше да им докажа, че мога да постигна нещо абсолютно сам, а не защото съм син на Адолф Тауъл.
— През онази нощ Уили младши се чувстваше зле, не можеше да заспи. Пищеше и плачеше. Лайла се беше побъркала от притеснение. Не обръщах внимание на молбите й да й помогна и опитвах да се вглъбя в учебниците, да забравя за всичко останало. Трябваше да повиша оценките си по важните предмети. Път за отстъпление нямаше. И колкото повече се дразнех, толкова по-трудно ми беше да се съсредоточа.
— Лайла винаги е била търпелива с мен, но онази нощ просто побесня. В един момент вдигнах поглед и я видях да се приближава към мен със стиснати юмручета — тя беше толкова нежно същество — сигурно е крещяла нещо, очите й бяха изпълнени с омраза. Заприлича ми на хищна птица, готова да ме разкъса. Отблъснах я встрани с ръка. Тя падна, претърколи се и си удари главата в ръба на бюрото — грозно, огромно чудовище, което ни беше подарила майка й — и остана да лежи там. Просто лежеше, без да помръдва.
— Всичко е все още пред очите ми, сякаш се е случило вчера. Лайла лежи на пода неподвижна. Ставам от стола си, всичко ми е като на сън, всичко се клатушка и се размазва пред очите ми. Една малка фигурка се приближава към мен отдясно, нещо като мишка, като плъх. Махвам с ръка, за да го прогоня. Но това не е плъх, не, не, това е Уили младши. Той се приближава към мен. Плаче за майка си. После идва съвсем близо и започва да ме удря с ръчички, свити в юмручета. Без дори да го погледна, посягам инстинктивно с ръка, за да го отблъсна, и го удрям по главичката. Твърде силно. Той пада, просва се, и остава неподвижен на пода. Върху личицето му се вижда огромна синина… Моята жена, детето ми, мъртви в ръцете ми. Приготвям се да намеря бръснач да си прережа вените, да приключа с всичко.
— Тогава чувам гласа на Гюс зад гърба си. Той е застанал на рамката на вратата, огромен, въздебел, облечен с работен комбинезон. Разсилният, чисти общежитието посред нощ. Надушвам го — амоняк, пот, почистващи препарати. Чул шумотевицата и дошъл да види какво става. Той ме поглежда, гледа ме дълго и изпитателно, после погледът му пада върху телата. Коленичи до тях и опипва ръцете им за пулс. „Те са мъртви“, ми казва с равен глас. За миг ми се струва, че ми се присмива и аз се надигам, готов да извърша трето убийство. Тогава усмивката се превръща в смръщване. Той се е замислил. „Седни“, заповядва ми той. Не съм свикнал да ми заповядва някой от неговата класа, но съм толкова слаб, така ми се гади от мъка, че коленете ми сами се подгъват… Отвръщам поглед от Лайла и Уили младши, сядам, заравям лице в ръцете си. Заплаквам. Объркването ми се засилва с всяка изминала секунда… Задава се едно от моите „странни настроения“. Започва да ме боли от всичко. Нямам си хапчета, нещата още не са такива, каквито станаха след години, когато вече бях лекар. Сега съм просто един безпомощен колежанин, гърчещ се от нетърпима болка.
— Гюс се обажда по телефона. Няколко минути по-късно моите приятели Стюарт и Еди се появяват в стаята, но за мен те са само сенки, които се движат из мъглата… Тримата си говорят известно време, хвърлят ми от време на време по един поглед. Стюарт се приближава пръв към мен. Слага ръка на рамото ми. „Знаем, че е било нещастен случай, Уил, казва той, знаем, че вината не е била твоя.“ Опитвам да му възразя, но думите засядат в гърлото ми… Странното настроение прави говоренето толкова трудно, толкова болезнено… Поклащам глава. Стюарт ме успокоява, казва ми, че всичко ще се оправи. Те ще се погрижат за всичко. После той се връща при другите двама.