Все едно че бях разровил пресен гроб. За пръв път започвах да разбирам защо Майло пие толкова.
Оставаха ми още три кутии. Заех се да ги преровя по бързата процедура и почти бях приключил, когато в двора се разнесе моторен рев, който после бързо затихна. Задната врата се отвори и от фоайето се чу отчетлив шум от стъпки.
— Какво, по дя…
Беше деветнайсет или двайсетгодишен, нисък, с внушително телосложение. Беше облечен с кафява, прогизнала от пот фланелка, под която играеха съвършено развитите му мускули, зелени, покрити с петна от грес памучни панталони и груби обувки с дебел грайфер. Косата му беше гъста и рошава. Тя падаше свободно върху раменете му, прибрана само от една кожена лента, вързана на челото. Имаше красиви, почти нежни черти, които явно се опитваше да прикрие с мустаци и брада. Мустаците му бяха гъсти и черни. Брадата му представляваше само едно добре оформено, провиснало триъгълниче. Приличаше на хлапе, което играе Панчо Виля в училищна пиеса.
На колана му се поклащаше солидна връзка с ключове, а внушителните му юмруци бяха здраво стиснати.
Показах му полицейската карта. Той изпсува, но не посмя да направи нищо повече.
— Абе твоите хора нали бяха тука миналата седмица? Нали ви казахме вече, че нямаме нищо… — Той млъкна и се вгледа в пръснатото по пода съдържание на последната кутия. — По дяволите, колко пъти ще й преравяте нещата? Тъкмо ги бях подредил, за да ги занеса на благотворителния търг.
— Нали знаеш колко са тъпи ченгетата — рискувах аз.
— Да, знам, ама няма ли и вие все някога да се научите?
— Приключвам след две-три минути.
— Вече си приключил. Вън.
Изправих се.
— Дай ми само минута, за да ги прибера обратно.
— Махай се. — Той посочи ядно задната врата с палеца на стиснатия си десен юмрук.
— Разследвам смъртта на сестра ти, Анди. Нищо няма да загубиш, ако ми помогнеш малко.
Той направи крачка към мен. Лицето му беше изпоцапано с моторно масло.
— Хич не ми излизай с тоя номер с малкото име. Това е моят дом и името ми е господин Гутиерес. И не се опитвай да ме размекнеш с това какво разследваш. Вие никога няма да хванете оня боклук, дето уби Елена, защото пет пари не давате. Не и като се вмъквате неканени по къщите на хората, за да им ровите из нещата. Върви на улицата и там намери убиеца. Ако живеехме в Бевърли Хилс, досега да сте го сгащили. Особено ако беше очистил някоя богаташка щерка.
Гласът му изтъня от вълнението и той млъкна на мига, за да го прикрие.
— Господин Гутиерес — казах аз меко. — Съдействието на семейството е от голямо значение в такива…
— Абе, аз не ти ли казах, че моето семейство не знае нищо по въпроса? Да не мислиш, че знаем кой откачен го е направил, обаче си траем? Ти сигурно си мислиш, че тука хората са такива, а?
Той се втренчи в картата ми и я зачете с усилие, като мърдаше едва-едва устните си. Промърмори тихо думата „консултант“ на няколко пъти, преди да вдигне поглед.
— Ама че случка. Че ти дори не си истинско ченге. Ще ми пращат някакъв си скапан консултант. И к’во значи това „ДП“?
— Доктор по психология.
— Глей ги тия, моля ти се, да ми пращат някакъв психаджия тука. Вие к’во бе, за луди ли ни мислите?
Вече ми дишаше право в лицето. Очите му бяха кафяви и топли, с дълги момичешки клепки. Такива очи могат без съмнение да накарат един млад мъж да се съмнява в себе си и да го избие на мъжкарски пози.
Помислих си, че семейството наистина си има доста проблеми, но не отговорих на въпроса му.
— И к’во правиш сега тука, да ни психираш ли си дошъл?
От устата му се разхвърчаха слюнки. Гняв се занадига от гърлото ми. Тялото ми реагира по-бързо от мозъка и зае защитна поза от карате.
— Нещата стоят съвсем иначе и не е нужно да се караме. Чуй ме добре, за да не се налага да ти го набия в главата.
Веднага съжалих за казаното, но думите вече ми се бяха изплъзнали.
— Да ми го наб… Ти к’во бе, заплашваш ли ме?! — Гласът му изтъня с една октава и той ме сграбчи за ревера.
Бях готов, но не реагирах. Продължавах да си повтарям, че момчето не е на себе си.
Срещнах погледа му и той отстъпи. И двамата едва се сдържахме. Още секунда и…
— Махай се! Веднага!
— Антонио!
Госпожа Гутиерес се появи в коридора. Зад нея вървеше Ракел. Когато я видях, изведнъж ме обзе срам. Няма що, добре се бях справил, при това в семейство, загубило наскоро близък човек. Алекс Делауер, гениалният психолог…