— Мамо, ти ли го пусна тоя?
Госпожа Гутиерес ме погледна извинително и заговори на сина си на испански. Той като че ли омекна под напора на майчиния гняв.
— Мамо, нали вече ти казах, че тия пет пари… — Той млъкна и после продължи на испански. Изглежда, се оправдаваше за нещо. Маската на „истинския мъж“ постепенно се смъкваше от лицето му. Двамата си размениха още няколко реплики и след като млъкнаха, Ракел го подхвана на свой ред.
— Човекът се опитва да ти помогне, Анди. Вместо да го гониш, защо просто не му помогнеш?
— Не ми е нужна ничия помощ. Сами ще се оправим както винаги досега.
Ракел въздъхна.
— Мамка му! — Той отскочи до стаята си и се върна с пакет „Марлборо“, след което направи едно малко представление, докато се опитваше да запали цигара и да я затъкне в устата си. След като все пак успя, лицето му се изгуби за миг в кълбо синкав дим, после очите му проблеснаха отново и той ни стрелна с поглед един по един. Накрая смъкна ключовете от колана си и стисна един от тях между пръстите си.
— Сега излизам, обаче като се върна, за тебе ще е по-добре да си се омел оттука.
Той срита вратата и излезе с наперена стъпка. Чухме как моторът изръмжа сърдито, ревът му прерасна в пронизителен писък и после се стопи в далечината.
Госпожа Гутиерес сведе глава и започна да обяснява на Ракел нещо на испански.
— Тя те моли да простиш на Анди за грубостта му. Той е много разстроен от смъртта на Елена. В момента работи на две места и е много уморен.
Вдигнах ръка, за да спра извинението.
— Няма нужда от извинения. Само се надявам да не съм донесъл на сеньората нови грижи.
Преводът беше излишен. Изражението на лицето на майката ми каза достатъчно.
Прерових отново последните три кутии без особен ентусиазъм и не открих нищо, което да предизвика интереса ми. Металическият привкус, който бе оставило в устата ми сдърпването с Анди, така и не се разнесе. Беше ме завладяло онова особено чувство на срам, което човек изпитва, когато разбере, че е навлязъл твърде дълбоко в нечия неприкосновена територия и е чул и видял повече, отколкото е искал или му е било необходимо. Като хлапе, заварило родителите си да се любят или летовник, вдигнал някакъв странен камък само за да открие под него нещо слузесто и гадно.
Подредих нещата на Елена обратно в кутиите възможно най-старателно и се върнах в дневната.
Когато излязохме на верандата, Рафаел все още беше твърде отнесен. Шумът от двигателя на севилята го стресна, той подскочи, примигна няколко пъти, сякаш опитваше да се отърси от лош сън, изправи се с мъка и обърса носа си в ръкава на ризата. Ракел отвърна поглед от него, сякаш бе видяла болен от проказа просяк. Докато маневрирах с колата, видях как очите на момчето се проясниха за миг и после се изпълниха с почуда.
Приближаващият мрак бе притъпил оживеността по „Сънсет“, но страничните улици, изпълнени с хора, автомобилни клаксони, смях и хорска гълчава се примесваха със съмнителните аромати и музиката, долитащи през отворените врати на баровете. По стените на сградите примигваха несигурно неонови надписи в сигнални цветове.
— Здравата се издъних — казах аз.
— Не, не можеш да виниш себе си за това. — При настроението, в което се намираше, сигурно не й беше лесно да ме успокоява. Оценявах жеста й и й го казах.
— Наистина го мисля, Алекс. Ти прояви много разбиране в разговора с Круз. Личи си, че си много добър психолог. Тя те хареса.
— Което не може да се каже за останалата част от семейството.
Ракел замълча.
— Анди е свястно момче — каза тя по някое време. — Досега никога не е членувал в нито една банда и затова често са го пребивали. Освен това изисква твърде много от себе си. И как иначе, нали всичко е на неговите плещи.
— Ако налита на всеки така, нищо чудно, че животът му не е песен.
— Прав си, отчасти. Той наистина си създава излишни проблеми, но нима всеки от нас не го прави? Едва на осемнайсет е. Може би един ден ще порасне.
— Чудя се дали все пак не можех да се справя и по-добре.
Изложих подробностите около сдърпването с момчето.
— Това, че си го заплашил, определено не е помогнало, но не мисля, че точно оттам се е започнало. Той е бил готов да ти налети още с влизането си. Когато един латиноамериканец е в подобно настроение, човек трудно би могъл да го спре. Прибави към това и алкохола и ще разбереш защо всяка събота вечер интензивните отделения са препълнени с мъже с рани от нож.