Погледнах Ракел. Тя се беше свила, кажи-речи, на кълбо върху меката тапицерия на седалката, сякаш просто не можеше или пък сама не си позволяваше да се отпусне. Тялото й беше неподвижно, но пръстите й си играеха нервно с крайчето на полата.
— Гладна ли си? — попитах аз. Когато разговорът стане напрегнат, по-добре е да се смени темата с нещо по-простичко.
— Не. Мога да ти направя компания.
— Хоризото ми дойде малко в повече.
— Тогава можеш да ме закараш у дома.
Когато се добрахме до апартамента й, улиците вече бяха потънали в мрак.
— Благодаря ти, че дойде с мен.
— Надявам се да съм ти била от полза.
— Без теб опитът щеше да завърши катастрофално.
— Благодаря.
Тя се усмихна и склони глава към мен. Отначало се докоснаха само бузите ни, после неусетно устните ни се срещнаха. Лекото докосване бързо прерасна в страстна прегръдка — телата ни се прилепиха плътно едно до друго, без да се интересуват от това, какво мислят мозъците ни по въпроса. Ръцете й се кръстосаха около врата ми, а моите пръсти се изгубиха сред косата й. Устните ни се разтвориха леко и езиците ни се вплетоха в бавен, чувствен танц. Дишането ни беше тежко и насечено, а телата ни се бореха инстинктивно за повече близост и топлина.
Останахме така известно време като тийнейджъри, покосени от първата голяма страст. После аз разкопчах едно от копчетата на ризата й. Тя изстена и впи леко зъби в долната ми устна. Дланта ми се плъзна бавно по топлата, копринено нежна кожа на гърба й, без дори да се налага да я направлявам със съзнанието си. Пръстите ми разтвориха внимателно закопчалката на сутиена й и после се плъзнаха сластно по едрите й, стегнати гърди. Зърната й бяха влажни и твърди като сапфир. Малката й ръка се спусна внимателно към слабините ми и ги обхвана в горещата си длан.
Аз бях онзи, който прекъсна играта.
— Какво има?
В подобна ситуация трудно можеш да кажеш нещо, което да не прозвучи като изтъркано клише или пък като пълен идиотизъм. Аз улучих и двете още с първия удар.
— Съжалявам. Не го приемай лично.
Тя се отдръпна от мен, изправи се и се зае трескаво да закопчае копчетата, да оправи дрехите и косата си.
— А как иначе бих могла да го приема?
— Наистина те желая много.
— Личи си.
— Казвам ти истината, дявол да го вземе. Искам да се любя с теб.
— Какъв е проблемът тогава?
— Връзка.
— Не си женен, нали? Не се държиш като женен мъж.
— И извън брака съществуват сериозни връзки.
— Разбирам. — Тя взе чантата си от масата и после хвана дръжката на вратата. — И това би накърнило чувствата на жената, с която си обвързан в момента?
— Да. Нещо повече, това би накърнило моите чувства към нея.
Тя избухна в смях, граничещ с истерия.
— Съжалявам — промълви накрая, след като си пое дъх. — Каква ирония. Мислиш ли, че се решавам често на нещо подобно? От много време насам не съм изпитвала желание да бъда с някой мъж. И тъй, монахинята решава най-после да запретне полите и какво… попада на светец.
Тя се изсмя тихо. Смехът й прозвуча трескаво, накърнено, накара ме да се почувствам почти виновен.
— Аз не съм светец, повярвай ми.
Тя докосна бузата ми с върха на пръстите си. Все едно че ме жегна с нагорещено до бяло желязо.
— Не, ти си просто един свестен мъж, Делауер.
— И такъв не се чувствам.
— Ще те целуна още веднъж — каза тя, — този път — целомъдрено. Така, както трябваше да те целуна още първия път.
И го направи.
18.
Вкъщи ме очакваха две изненади. Първата беше Робин — облечена с избелял жълт хавлиен халат, изтегната на кожения диван и отпиваща от чая си. В камината гореше огън, а от аудиоуредбата се разливаше мелодията на „Десперадо“ на Игълс.
На врата й, като цена на сандвич, висеше изрязана от списание снимка на Ласи.
— Здравей, скъпи — каза тя.
Хвърлих якето си на креслото.
— Здрасти. Каква е закачката с кучето?
— Просто опит да кажа, че се държах като кучка и че съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш — казах аз и махнах снимката.