Седнах до нея и взех ръцете й в моите.
— Сутринта се държах тъпо, Алекс. Не трябваше да те оставям да си тръгваш така. В мига, в който затвори вратата след себе си, вече започна да ми липсваш. Нали знаеш как става в такива случаи, почваш да се чудиш: „Какво ли му се е случило?“, „Ще го видя ли отново?“ и прочее. Направо превъртях. Не можех да работя, не можех дори да се завъртя край машините в това състояние. Целият ми ден отиде по дяволите. Звънях ти, но никой не вдигна. И ето ме сега тук.
— Непорочността се възнаграждава — промърморих аз под носа.
— Какво каза, миличък?
— Нищо. — Всеки опит да разясня неловката ситуация, от която едва се бях измъкнал, щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне. И как иначе — тя се чувства зле, а аз й изтърсвам: „Съжалявам, скъпа, но за малко да спя с друго момиче. Спокойно, всичко се размина с една дълга целувка и малко опипване“.
Проснах се до нея. Прегърнахме се, казахме си куп мили нещица, полигавихме се малко и се галихме доста. След десетина минути вече бях напомпан до пръсване от кръста надолу, част от което дължах на примерното си поведение в апартамента на Ракел, но основна заслуга имаше очарованието на настоящия миг.
— В хладилника има два гигантски бифтека, една салата „Цезар“, бутилка бургундско и квас — прошепна тя, докато натискаше леко носа ми с кутрето си.
— Я колко сме словоохотливи тази вечер — засмях се аз.
— Сигурно не отивам на добре, а, докторе?
— Не. Напротив.
— Чудесно. А какво ще кажеш тогава за това?
Халатът се свлече от раменете й. Огънят оцвети разкошното й тяло.
— Хайде, сладурче — каза тя умоляващо, — махни тези дрехи.
И веднага се зае да ми помогне в начинанието.
— Обичам те — каза тя по някое време. — Макар че си падаш малко параноик.
Не ми се мърдаше и на сантиметър и затова останах проснат на пода.
— Студено ми е.
Тя ме зави, стана, протегна се и се засмя доволно.
— Как имаш сили да се размотаваш наоколо след всичко това? — простенах аз.
— Жените са по-силни от мъжете — заяви тя жизнерадостно и продължи да танцува из стаята. Мускулите по стройните й бедра шаваха изкусително. Призрачната оранжева светлина се отразяваше в очите й. Изненадваща тръпка разтърси тялото ми.
— Ти се помотай още малко така и ще видиш кой е по-силен.
— Дай си още малко време, дангалако. — Тя погали сластно вътрешната страна на бедрата си, колкото да ме подразни и с грациозен скок се измъкна на косъм от похотливите ми лапи.
По времето, когато бифтеците бяха готови, от угощението на госпожа Гутиерес ми бе останал вече само блед спомен и аз хапнах с огромно удоволствие. След нощния пир поседяхме известно време, загледани в светлинките, които проблясваха по билото на един далечен хълм, сякаш идваха от лъчите на фенерчетата на спасителен отряд. Тя положи глава върху рамото ми. Прегърнах я нежно и пръстите ми заопипваха сляпо чертите на лицето й. Пиехме на смени вино от една и съща чаша.
— Обичам те — казах аз.
— И аз те обичам. — Тя ме целуна някъде под брадичката ми. — Днес пак разследва онези убийства, нали? — попита след още няколко глътки вино.
— Да.
Робин отпи един голям гълток за кураж.
— Не се притеснявай — добави след това. — Няма да те тормозя по въпроса. Не мога да се преструвам, че ми е все едно, но няма да опитвам да ти се наложа.
Прегърнах я още по-силно, за да изразя благодарността си.
— Искам да кажа, че не бих искала ти да се държиш така с мен и затова не искам и аз да го правя. — Опитваше да прикрие тревогата в гласа си, но тя си оставаше очевидна като комар в капка кехлибар.
— Карам я умната, честна дума.
— Знам, че е така — увери ме Робин твърде бързо. — Ти си умно момче. Можеш да се грижиш за себе си.
Тя ми подаде виното.
— Ако все пак ти се приказва, готова съм да те изслушам.
Поколебах се.
— Кажи ми. Искам да знам какво става.
Разказах й накратко събитията от последните два дни, като приключих със сдърпването с Анди Гутиерес.
Тя ме изслуша, разтревожена и напрегната, после си даде минута-две, за да асимилира всичко, и накрая ми каза:
— Разбирам защо не искаш да зарежеш всичко. Такава бъркотия, толкова тревожни факти без никаква видима връзка между тях.
Беше права, както обикновено. Парченцата в пъзела бяха поне привидно твърде много, за да ги подреди човек всичките в една и съща смислена картина. Добре де, ами ако този случай всъщност не беше хапка за моята уста? На кого се опитвах да се правя? На Филип Марлоу?