— Да. Вероятно под давление отвън. Но всъщност той се кани да отиде до Мексико, за да проучи миналото на Маккафри. Очевидно вече се е добрал до нещо, което е събудило достатъчно интереса му, за да предприеме подобно пътешествие.
— И всичко това зад гърба на неговия капитан?
— Явно е решил, че рискът си струва. — Майло определено беше куражлия, но не и великомъченик. И той искаше да се пенсионира с почести като всяко друго ченге.
— В такъв случай ти беше прав — за „Ла Каса“. — Тя се пъхна под завивките и ги придърпа чак до брадичката си. Трепереше, но не от студ.
— Да — отвърнах. — Това, че съм прав по принцип, никога не ми се бе струвало по-мизерна утеха.
Долитащата иззад ъгъла музика направи неочакван пирует. В суинга на Ролинс тъкмо се бе вписал и един страхотен барабанист. Тамтамите пулсираха с ритъма на кръвта под умелите му длани. Под звуците на подобен ритъм можех да си мисля само за канибали, лиани и вплетени в тях змии. За тотеми…
— Прегърни ме.
Приближих се до нея, целунах я, притиснах я към себе си и опитах да й влея увереност и спокойствие, които обаче точно в този момент не достигаха и на мен самия. Мозъкът ми се луташе, изгубен далеч, далеч из някакво забравено от бога кътче на мразовитата тундра.
19.
Стените на фоайето в „Уестърн Педиатрик“ беше окичено с паметни плочи на отдавна мъртви дарители. Малко по-навътре започваше стълпотворението от пациенти с до болка познатите мрачни или пък откровено обезверени изражения.
Майки притискаха към гърдите си вързопчета пеленки, от чиито дебри току се разнасяше яростен бебешки плач, бащи гризяха нокти, опитвайки се да разберат как, по дяволите, се попълват всичките тези документи за застраховка, инвалидни колички и болнични койки на колела профучаваха насам-натам, а високоговорителят не спираше да бълва имена на доктори. Една синекоса госпожица, облечена в бяло-зелената униформа на доброволец, бе приседнала с отчаяна физиономия зад едно от гишетата, не по-малко ошашавена от редовите данъкоплатци, на които трябваше да помага в битката с болничната бюрокрация.
В далечния край на коридора деца и възрастни, настанени на пластмасови столове, гледаха съсредоточено телевизия — поредната серия на поредния безкраен сериал, чието действие се развиваше в болница. На екрана доктори и сестри с искрящо бели престилки, с лица на манекени и усмивки за по двайсет бона в сметката на някоя заможна стоматологична клиника си говореха бавно, достолепно и с увереността на истински познавачи на любовта, омразата, страданието и смъртта.
Докторите и сестрите, които си пробиваха с лакти път през коридора на истинската болница изглеждаха далеч по-земни — разчорлени, с измъчени лица и тъмни сенки под очите.
Бях облечен с бяла престилка, на която бе закачена болничната ми значка. В ръката си носех типичното докторско куфарче. Автоматичната врата се разтвори пред мен и един червендалест пазач около шейсетте ми кимна свойски:
— Добрутро, докторе.
Спуснах се с асансьора до сутерена заедно с чернокожа двойка, прехвърлила трийсетте, и техният деветгодишен син — хлапе със сивкав оттенък на кожата, седнало в инвалидна количка. На мецанина към нас се присъединиха още един техник с едно дебело момиче, понесло кош с игли, гумени маркучи и стъклени цилиндри с кръвни проби. Родителите на момчето впиха изпълнени с надежда погледи в цилиндрите с кръвта, а малкият отвърна очи към отсрещната стена на асансьора.
Пътешествието ни приключи с леко тупване. Вратите на асансьора се разтвориха и пред нас се разкри неприветлив коридор с жълтеникави стени. Останалите „пасажери“ тръгнаха надясно, към лабораторията, а аз поех в обратна посока. Скоро се озовах пред врата с табелка „Медицински архиви“, отворих я и влязох вътре.
Нищо не се бе променило, откак бях напуснал. Наложи ми се да се промъкна с рамото напред между високите от пода до тавана рафтове, претъпкани с болнични картони. Никакви компютри, никакъв дори бегъл опит да се преобрази цялата тази бумащина в удобна за ползване база от данни. Болниците са консервативни учреждения, а „Уестърн Педиатрик“ беше една от най-непоклатимите в тази насока. На това място прогресът извикваше емоции, подобни на тези, които домашният любимец изпитва при вида на ветеринарния лекар, дошъл, за да го ваксинира.
В дъното на помещението сивееше гола стена, пред която седеше момиче с черти на филипинка и прелистваше лъскаво списание.