— Какво съвпадение — каза той, докато ми подаваше влажната си мека длан. — Тъкмо се канех да ти се обадя.
— Сериозно? И за какво?
— Хайде да поговорим в моя кабинет.
Последвах го, той затвори вратата зад гърба си и побърза да се настани зад бюрото си.
— Как я караш, синко?
— Добре — тате, — довърших мислено аз.
— Хубаво, хубаво. — Той измъкна една пура от пакета и ловко махна целофана й. — Няма да го увъртам, Алекс. Знаеш, че не е в мой стил. Винаги съм предпочитал директния подход. Така се избягват куп недоразумения.
— Нямам нищо против.
— Да. Хм. Ще ти го кажа направо. — Той се надвеси над бюрото, може би защото изведнъж му се бе догадило, или пък защото се опитваше да си предаде допълнителна тежест. — Аз… получих оплакване, в което се поставя под съмнение твоята професионална квалификация.
Хенри се облегна отново с доволната физиономия на хлапе, което чака да види как ще гръмне пиратката, която току-що е запалило.
— Уил Тауъл?
Веждите му подскочиха до тавана.
— Знаеше ли вече?
— Да речем, че отгатнах.
— Да, ами, прав си. Нещо се е наежил за някаква хипноза, която си приложил против правилата или нещо от сорта.
— Той е един глупак, Хенри.
Пръстите му си играеха с целофана. Зачудих се от колко ли време не е оперирал.
— Разбирам за какво намекваш. Така или иначе, Уил Тауъл е важен човек, на когото просто не можеш да махнеш ей така с ръка. Той настоява за нещо като разследване…
— Лов на вещици?
— Не си усложнявай сам положението, млади момко.
— Аз не сам отговорен нито пред Тауъл, нито пред когото и да е друг. Оттеглих се, Хенри, забрави ли? Провери кога за последен път съм вземал заплата.
— Не е там работата…
— Работата, Хенри, е там, че аз пет пари не давам дори Тауъл да ме изправи пред щатската комисия. Нека го направи. Навит съм да си кръстосаме шпагите. Мога да ти гарантирам, че схватката ще бъде истинско зрелище.
Той се усмихна мазно.
— Аз те харесвам, Алекс. Казах ти го само за да те предупредя.
— Да ме предупредиш за какво?
— Семейството на Уил Тауъл е дарило стотици хиляди долари на тази болница. Нищо чудно дори стола, на който седиш в момента, да е купен с техни пари.
Аз станах.
— Благодаря за предупреждението.
Малките му очички ме гледаха с едва прикрита враждебност. Забравената между пръстите му пура сипеше купчинки пепел върху бюрото. Той сведе поглед, сякаш щеше всеки миг да се разплаче. Този човек щеше да е рядка картинка върху кушетката на някой психотерапевт.
— Не си чак толкова независим, колкото си мислиш.
— Да не се опитваш да намекнеш, че покрай оплакването на Уил Тауъл съм на път да загубя правото си на практика в тази болница?
— Просто ти казвам: не си усложнявай сам живота. Обади се на Уил, кажи му, че си стъпил накриво. Той не е чак толкова лош човек. Всъщност вие двамата имате доста общо помежду си. Той е страхотен специалист в областта на…
— Поведенческата педиатрия. Знам. Хенри, вече говорих лично с него. Няма начин, по който да се спогодим с него.
— Не забравяй едно, Алекс, психоложката длъжност в нашия екип винаги е била една от най-желаните.
Припомних си една негова стара реч. Нещо във връзка с важността на човешкия фактор и как се отразява той на съвременната медицина. Сериозно се замислих дали да не го зашлевя с някое от собствените му помпозни заявления. После го погледнах в очите и реших, че просто не си струва да си хабя нервите.
— Това ли е всичко?
Той нямаше какво повече да каже. Хора като него изпитват непрекъснат дефицит от лични мисли и боравят предимно с цитати, клишета и зле скалъпени заплахи.
— Приятен ден, доктор Делауер — каза ми той.
Не счетох за нужно да му отговарям. Просто излязох и затворих вратата след себе си.
Озовах се отново в коридора, в който вече нямаше пациенти, а на тяхно място се бе появила група представителки на някаква женска активистка организация. Обърнах им гръб и се отправих отново към асансьора.
На третия етаж на болницата, по Т-образен коридор с облицовани с тъмно дърво стени и килим, наподобяващ по цвят и материя горски мъх, бяха пръснати административните кабинети. Офисът на отдел „Медицински състав“ се намираше в долния край на „Т“-то. Още с отварянето на вратата мярнах една елегантна блондинка, която искрено се бях надявал да не срещна при идването си в болницата, но вече беше твърде късно, за да се измъквам. Затова оправих вратовръзката си и влязох с твърда крачка.