Тя вдигна поглед и отначало не ме позна, но после се замисли и веднага ме възнагради с царствена усмивка. Подаде ми ръка с жест, подобаващ на жена, прекарала твърде дълго време на една и съща длъжност, за да развие илюзията, че е незаменима.
— Добро утро, Алекс.
Ноктите й бяха покрити с дебел слой скъп перлен лак, създаден сякаш специално, за да задоволи суетата й.
— Кора.
— Колко е хубаво, че се виждаме отново. Доста време мина.
— Да, така е.
— Да не би да се връщаш при нас? Чух, че си се оттеглил от практика.
— Не, не се връщам и да, оттеглих се.
— Наслаждаваш ли се на свободата? — Тя ме възнагради с още една целувка. Косата й изглеждаше още по-руса отпреди, а прическата — още по-вулгарна. Беше наддала леко, но фигурата й продължаваше да бъде радост за мъжкото око.
— Да. А ти?
— При мен е все същото — въздъхна тя.
— С което, без съмнение, продължаваш да се справяш страхотно.
За миг си помислих, че това ласкателство е било грешка. Лицето й се напрегна и по него се появиха няколко нови бръчици.
— Хайде, всички знаят — продължих аз — кой всъщност поддържа реда тук.
— Ох, продължавай. — Тя събра длани, опря буза на тях и ме загледа замечтано.
— Е, определено не са доктори. — Едва се сдържах да не прибавя и едно „скъпа ми Клементайн“.
— Странно, нали? Излиза, че и двайсет години образование не могат да се сравнят с преимуществата на здравия разум. Аз може да съм просто една черноработничка, но поне знам кое къде е.
— Думата „черноработничка“ нещо не ми се връзва с теб, Кора.
— Ох, знам ли. — Тя сведе кокетно клепки, твърди и черни като перата на гарван.
Беше едва прехвърлила четирийсетте и на безмилостното флуоресцентно осветление в офиса всяка година си личеше до последния месец. Някога — преди цяла вечност, както ми се струваше сега — тя ми изглеждаше по момичешки свежа, топлокръвна и атлетична. Връзката между нас се бе изчерпала с една-единствена прекарана заедно нощ, след което и двамата си обявихме негласен бойкот. И ето че сега Кора флиртуваше отново с мен. Явно времето бе заличило неприятния спомен.
— Те добре ли се държат с теб? — попитах аз.
— В общи линии, да. Знаеш ги какви са докторите. От тях не може да се очаква кой знае какво.
Ухилих се.
— За тях съм част от мебелировката — продължи тя. — Ако тръгнат нанякъде ще вдигнат и мен с останалия багаж.
Огледах бавно тялото й. Не мръснишки, просто като ценител.
— Не мисля, че някой би те сметнал за част от мебелите.
Тя се изсмя нервно и приглади косата си.
— Благодаря. — Вероятно притеснена от възможността за по-детайлен оглед, тя насочи сценичното осветление към моята скромна персона. — Какво те води тук?
— Опитвам се да приключа с няколко стари дела. Неприключени рапорти, малко документи за попълване, неща от сорта. Напоследък нещо съм си занемарил личната кореспонденция. Вече получих няколко „напомняния“, че излизам извън всички срокове.
— Не помня да сме ти пращали нещо подобно, но може да е било и някое от другите момичета. Аз отсъствах около месец. Операция.
— Съжалявам да го чуя, Кора. Сега всичко наред ли е?
— Женски проблеми. — Тя се усмихна. — Те казват, че всичко е наред.
Изражението, което съпроводи изричането на „те“, трябваше да ми намекне, че ги смята за пълни лъжци.
— Слава богу.
Разменихме погледи. За миг се стори, че пред мен стои двайсетгодишно момиче — младо и обещаващо. Тя ми обърна гръб, сякаш искаше да запази този образ непокътнат в съзнанието ми.
— Чакай да погледна твоя файл.
Тя стана, отиде до черния лакиран шкаф за документи, отвори едно от чекмеджетата и измъкна оттам синя папка.
— Не — каза след малко, — абсолютно на чисто си. Ще получиш съобщение за следващата година, но чак след няколко месеца.
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
Кора върна папката на мястото й.
— Какво ще кажеш за по едно кафе? — попитах аз уж между другото.
Тя погледна първо мен, после часовника си.