— О, наистина ли? — Гласът й прозвуча така изненадано, сякаш за пръв път чуваше някой да прикача на „Джедсън“ етикета „колеж с високо академично ниво“. — Това би било чудесно, господин Делауер. За мен ще е удоволствие да си поговорим още сега. Готова съм да отговоря на всички ваши въпроси.
— Аз си представях нещата малко по-иначе. Искам да придам на темата по-личностен оттенък. Моят редактор се интересува не толкова от статистиката, колкото от колоритността на материала. Идеята е, че в малките колежи далеч по-важна е връзката между преподаватели и ученици, нещо, което до голяма степен се губи при по-големите учебни заведения.
— Колко вярно.
— Смятам да посетя общежитията, да поговоря с някои от преподавателите, с учениците също, въобще — да добия представа за атмосферата, която цари тук.
— Разбирам чудесно какво имате предвид. Искате да опознаете човешкия аспект в образователната система.
— Именно. Чудесно казано.
— Аз работих две години в един търговски вестник в Ню Джърси, преди да дойда в „Джедсън“. — В душата на всеки специалист по връзките с обществеността витае призракът на недооценения публицист.
— О, сродна душа.
— Е, напуснах работата си в редакцията, но от време на време се замислям дали да не се върна.
— В нашия занаят трудно се забогатява, но аз не губя надежда, госпожице Допълмайър.
— Маргарет.
— Маргарет. Бях намислил да хвана самолета довечера и се чудя дали ще е удобно да ви навестя утре.
— Момент да проверя. — Шумолене на листове. — Какво ще кажете за единайсет?
— Чудесно.
— Искате ли да подготвя някаква информация, която би ви помогнала?
— Едно от нещата, които ни интересуват особено, е какво става с възпитаниците на колежа след тяхното завършване. Ще ми бъде интересно да науча нещо повече за преуспелите възпитаници на „Джедсън“ — доктори, адвокати и прочее.
— Ще видя какво бих могла да направя по въпроса.
— Ще съм ви много задължен.
— Къде бих могла да ви намеря, ако се наложи?
— През по-голямата част от деня ще бъда в движение, но можете да оставите съобщение на моя колега в „Таймс“ Едуард Бионди. — Дадох й телефонния номер на Нед.
— Чудесно. Значи утре в единайсет. Колежът е в Белвю, съвсем наблизо до Сиатъл. Ще се оправите ли?
— Ако се не лъжа, Белвю се намира на източния бряг на езерото Вашингтон. — Преди години гостувах като лектор във Вашингтонския университет и тогава моят домакин ме покани да посетя дома му в Белвю. Спомнях си градчето с високия му стандарт, прецизно окосените ливади, многобройните антикварни магазини и лъскавите търговски центрове.
— Точно така. Ако идвате от центъра, минете по Ай-5 до 520-то и оттам през Евъргрийн Пойнт. „Джедсън“ се намира в залива Мейдънбауър, точно до яхтклуба. Моят офис е на първия етаж в блок „Креспи“. Ще останете ли за обяд?
— Все още не знам. Зависи от това с колко време ще разполагам. — И какво ще открия.
— Ще се погрижа, за всеки случай.
— Много мило от ваша страна, Маргарет.
— Това е най-малкото, което мога да направя за един колега, Алекс.
После се обадих на Робин. Трябваха й седем иззвънявания, за да вдигне слушалката.
— Здрасти. — Беше задъхана. — Тъкмо бях подхванала една голяма плоскост. Какво има?
— Ще отсъствам за няколко дни.
— Таити? Без мен?
— Никаква романтика. Сиатъл.
— О-о. Детективско разследване.
— Наречи го биографично изследване. — Обясних й, че Тауъл е завършил „Джедсън“.
— Здравата си го погнал тоя тип.
— Той ме е погнал пръв. Когато прескочих тази сутрин до „Уестърн“, Хенри Брук ме спипа в коридора, завлече ме в кабинета си и се опита да ми разроши перчема. Изглежда, Тауъл се е заел да ме дискредитира публично като специалист. Това, че двамата с Крюгер са се пръкнали от една и съща Алма Матер, ме накара да се поинтересувам по-специално от „Джедсън“.
— Нека да дойда с теб.
— Не. Пътуването е изцяло делово. Ще те заведа на една истинска почивка, след като приключа с всичко това.
— Само от мисълта, че ще отидеш там съвсем сам, ми се свива стомахът.
— Няма нищо страшно. Просто се пази и си върши работата. Ще ти се обадя, щом се настаня.