Блок „Креспи“ се оказа триетажен ромбоид с дорийски мраморни колони на входа. Офисът на отдел „Връзки с обществеността“ се криеше зад махагонова врата със златисти орнаменти. Открехнах я и тя проскърца като истинска. Дали пък не си бяха платили специално за „проскърцваща врата“.
Маргарет Допълмайър се оказа една от онези високи кокалести жени, обречени на вечно моминство. Беше се опитала да поприкрие несъвършената си физика с трапецовиден костюм от кафяв туид, но ъгълчетата и ръбчетата стърчаха издайнически тук и там. Имаше едра челюст, безкомпромисни устни и червеникавокафява коса, подстригана по момичешки късо. Тя се изправи рязко иззад бюрото си и се засили към мен, като за целта й се наложи да се промъкне някак си през не чак толкова тесния процеп между стената и бюрото й. Съжалих я, но се постарах тя да не го разбере.
— Здравейте, вие сигурно сте Алекс.
— Да. Радвам се да се запознаем, Маргарет. — Ръкостискането й беше плътно, здраво, а дланта й — грапава при допир в резултат от многото здрависване или от миенето на съдове, това не можах да преценя.
— Моля седнете.
Избрах си един сглобен от дървени летви и плат стол и тутакси съжалих за това. Беше невъзможно човек да се настани удобно в него.
— Кафе?
— Да, моля. Със сметана.
Встрани от бюрото й имаше масичка със затоплящ се плот. Тя взе от него една метална кана, наля ми чаша кафе и ми я подаде.
— Решихте ли за обяда?
Мисълта, че ако се съглася, ще ми се наложи да я гледам през масата още цял час, не ме радваше особено. Тя изглеждаше готова да ми разкаже историята на живота си, а аз не бях никак готов да тъпча точно сега главата си с излишна информация. Затова отказах.
— Тогава нещо за подсилване?
След малко пред мен се появи поднос със сирене и дребни бисквити. Ролята на домакиня никак не й подхождаше. Зачудих се как бе решила да се занимава точно с обществени връзки. Беше родена за библиотекарка. После ми хрумна, че всъщност работата й в „Джедсън“ прилича по-скоро на библиотекарство — работа зад бюро с много повече подреждания на папки и писане на писма, отколкото лични контакти лице в лице.
— Благодаря. — Бях гладен, а сиренето се оказа добро.
— Е. — Тя огледа бюрото си, откри чифт очила и си ги сложи. Зад тях очите й станаха по-големи, а погледът й — по-мек. — Значи искате да сложите ръка на пулса на „Джедсън“.
— Точно така. В личностен аспект.
— Мястото е наистина доста специфично. Аз лично съм от Уисконсин, завършила съм в „Медисън“, заедно с още 40 000 ученици. Тук имаме само 2000. Всички се познават помежду си.
— Нещо като голямо семейство. — Измъкнах от джоба си бележник и химикалка.
— Да. — При споменаването на думата „семейство“ устните й се нацупиха. — Би могло да се каже и така.
Тя прехвърли няколко листа и зарецитира:
— „Джедсън Колидж“ е основан през 1858, три години преди основаването на университета във Вашингтон, от Джозая Т. Джедсън, шотландски имигрант, направил състояние от минни работи и строеж на железопътни линии. Идеята на Джедсън е била да създаде учебно заведение, което да поддържа висок стандарт на преподаване и да възпитава своите възпитаници в духа на традиционните стойности. И в наши дни част от финансирането на колежа се осъществява със средства на фондацията „Джедсън“.
— Разбрах, че таксите са доста високи.
— Годишната такса — натърти тя, — е дванайсет хиляди долара, плюс дължимото за общежитие, за записване и за други такси.
Подсвирнах.
— А стипендии?
— Всяка година се раздават неголям брой стипендии за заслужилите ученици, но към това трябва да се прибави и програмата ни за финансово подпомагане.
— В такъв случай политиката на колежа е да привлича ученици от по-тесен социално-икономически кръг.
— Всъщност, да.
Тя свали очилата си, бутна приготвения материал леко встрани и втренчи в мен късоглед поглед.
— Надявам се, че няма да следваме точно тази нишка в разговора си.
— И защо така, Маргарет?
Тя размърда устни, вероятно за да опита негласно няколко възможни начални думи, никоя от които не й пасна. Накрая каза:
— Помислих, че става дума за материал с позитивна насоченост.
— Такъв е замисълът ми. Просто съм любопитен. — Бях напипал оголен нерв. Не че това ми вършеше особена работа. Последното нещо, от което имах нужда, бе да разстройвам източника си на информация. Но фактът, че богаташите са обявили това място за недостъпно за простосмъртни, ме изкуши да се държа като лошо момче.