Изстисках от себе си порция смях.
— И след като вече успяхте да ме заинтригувате, не ми размахвайте повече вкусната мръвка под носа.
Тя се усмихна.
— Откровено като между колеги?
— Като между колеги.
— Ох — въздъхна тя, — може би все пак не е кой знае какво чудо. Като начало, да, „Джедсън Колидж“ не проявява интерес към аутсайдери, точка. Това е колеж, но само по име и формален статус. Поставка за писалки, ето това е всъщност „Джедсън Колидж“. Място, където привилегированата класа оставя хлапетата си „на гардероб“ за четири години, в периода, преди синчето да поеме татковия бизнес, а дъщеричката да се омъжи за някое друго такова момченце от сой. Тук не се гони някаква впечатляваща диплома. Четворката е идеалната оценка. Да си твърде умен тук прави лошо впечатление. По-умничките възпитаници на колежа продължават после в университетите, предимно право или медицина. Но повечето от тях после не стигат до практика.
Говореше с огорчение като за забравена миналогодишна картичка за празника на Свети Валентин.
— Средният годишен приход на семействата, които изпращат децата си тук, е около сто хиляди долара. Помислете си върху този факт, Алекс. Тук всеки е богат. Видяхте ли пристана?
Кимнах.
— Тези плуващи играчки принадлежат на учениците. — Тя замълча за миг, сякаш все още не можеше да го повярва. — Паркингът изглежда като снимка от Монте Карло по време на поредния Grand Prix. За тези хлапета велурът и кашмирът са евтини материи.
Едната от грубите й, повехнали длани намери другата и я поглади леко. Тя огледа малката си стаичка от стена до стена, сякаш търсеше скрити микрофони. Зачудих се от какво ли е изнервена чак толкова. Добре де, явно „Джедсън“ наистина беше богаташко училище. В края на краищата и „Станфорд“ е започнал така и сигурно е щял да стигне, рано или късно, до такава степен на задръстване, ако някой не се бил сетил да допусне в колежа умни еврейчета и азиатчета, както и други хлапета със странни фамилии и убийствен коефициент на интелигентност.
— Да си богат все още не е престъпление — казах аз.
— Това не е всичко. Тук умишлено се провокира духовна слепота и незаинтересованост. Аз бях в „Медисън“ през 60-те. Там определено имаше социална ангажираност. Активизъм. Ние правехме всичко, което бе по силите ни, за да спрем войната. Сега пък има антиядрено движение. Тук всяка по-радикална мисъл увяхва, преди още да е поникнала.
Представих си я преди петнайсет години — облечена с джинси и тениска, маршируваща и размахваща плакати. Радикализмът бе срещнал очи в очи нуждата и бе загубил битката. Поне спомените предизвикваха от време на време у нея пристъпи на носталгия…
— При преподавателите е още по-зле — продължаваше да говори тя. — Не говоря за „Старата гвардия“, а за „Младотурците“. Всъщност те самите са се нарекли така. Идват тук заради дефицита от преподавателски места и след не повече от две-три години се прощават и с последните остатъци от академичния си идеализъм. Това тук е някаква подигравка с преподаването, да не говорим колко е унизително да изкарваш по петнайсет хиляди годишно, когато само гардеробът на всеки от учениците ти струва повече.
— Говорите ми така, сякаш информацията ви е от първа ръка.
— Така е. Имаше един… мъж. Мой добър приятел. Дойде тук, за да преподава философия. Беше страхотен, възпитаник на „Принстън“, съвършеният преподавател. Тук го сдъвкаха. Разказваше ми какво означава за него да започне лекция за Киркегор или за Сартр и да види пред себе си трийсет празни погледа. Подчовеци, така ги наричаше той. Напусна миналата година.
Изглежда, я болеше от мисълта за него. Смених темата.
— Споменахте „Старата гвардия“. Кои са те?
— Възпитаници на „Джедсън“, които по чудо са развили интереси, различни от правенето на пари. Те продължават образованието си и се дипломират в такива абсолютно „безполезни“ специалности, като литература, история или социология, за да допълзят после дотук по корем и да молят за преподавателски места. „Джедсън“ се грижи за своите.
— Предполагам, че им е далеч по-лесно да установят контакт с ученици, които идват от същите социални кръгове.
— Налага им се да го сторят. Въпрос на оцеляване. Освен това напоследък почти никой от бившите колежани не се връща, за да преподава в „Джедсън“. „Старата гвардия“ е обречена на изчезване. Предполагам, че и на тях не им е лесно. Сигурно се чувстват отхвърлени. Дори във висшите касти си има такива хора.