Изражението на лицето й говореше недвусмислено, че и тя самата се е чувствала отритната от обществото. Изглежда, се уплаши, че може да премине, без да се усети, от социален коментар към психологически стриптийз, затова си сложи отново очилата и се усмихна тъжно.
— Не е зле като за специалист по връзките с обществото, нали? — каза тя.
— За човек, който е толкова отскоро тук, наистина сте разбрали страшно много.
— Част от изводите си направих сама, други научих наготово.
— От вашия приятел, преподавателя?
— Да. — Тя замълча и измъкна някакво гигантско кожено подобие на дамска чанта. Не й трябваше много време, за да открие онова, което търсеше.
— Това е Лий — каза Маргарет и ми подаде една моментна снимка — тя и един мъж с няколко сантиметра по-нисък от нея. Мъжът беше плешив, с по една гъста туфа коса над всяко ухо, рошави мустаци и кръгли очила без рамки. Беше облечен с избеляла синя риза и джинси и носеше туристически обувки. Маргарет Допълмайър го бе прегърнала и изглеждаше едновременно майчински загрижена и детински зависима. — Сега той е в Ню Мексико. Работи върху книгата си. В усамотение, или поне така казва.
Върнах снимката.
— Писателите се нуждаят от усамотение.
— Да. Двамата предъвквахме тази тема до втръсване.
Тя се отпусна в стола си, посегна към сиренето, но пръстите й замряха във въздуха, сякаш апетитът й се бе изпарил на мига.
Оставих я да си помълчи известно време на спокойствие, после с професионален арабеск подех тема встрани от личния й живот.
— Това, което казвате, Маргарет, е много интригуващо. Излиза, че „Джедсън“ е всъщност една самовъзпроизвеждаща се система.
Обикновено думата „система“ действа безотказно като психологически катапулт на всеки, който някога е изповядвал леви убеждения. Номерът мина и при нея.
— Именно. Процентът на учениците, чиито родители също са завършили „Джедсън“, е смайващо висок. Готова съм да се обзаложа, че всичките две хиляди студента идват от не повече от петстотин или максимум седемстотин фамилии. Когато ми се наложи да се разровя из списъците, непрекъснато се натъквам на едни и същи фамилни имена. Затова се сепнах така, когато нарекохте „Джедсън“ едно голямо семейство. Зачудих се колко всъщност знаете.
— Абсолютно нищо до разговора си с вас.
— Да, аз май доста се разприказвах.
— Една затворена система — пропуснах забележката й аз, — се нуждае най-малко от публичност.
— Естествено. „Джедсън“ е просто един анахронизъм. Той оцелява успешно в края на двайсети век, като приема малко ученици и се старае всячески името му да не се споменава във вестниците. Бях инструктирана да ви напоя, да ви нахраня, после да ви разведа на една малка разходчица из парка и като цяло да ви замажа очите. Настоятелите на „Джедсън“ не искат колежа да се споменава на страниците на „Лос Анджелис Таймс“. Никак не им се иска шумът около колежа да изкара на бял свят кирливите им ризи.
— Оценявам това, че бяхте искрена с мен, Маргарет.
За миг си помислих, че ще се разплаче.
— Не се опитвайте да ме изкарате светица. Не съм светица и го знам много добре. Дори това, което ви казах, бяха думи на безгръбначно. Думи на лицемер. Хората тук далеч не са толкова лоши, колкото ги изкарах. Освен това нямах правото да ви казвам всичко това. Те се държат добре към мен. Но вече започнах да се уморявам от приказките с жени, които могат да говорят само за новия си порцеланов сервиз и за начина, по който трябва да се подрежда той на масата. Тук все още се интересуват от подреждането на чиниите и чашите по време на парти или прием, можете ли да го повярвате?
Тя погледна ръцете си, сякаш се съмняваше, че би могла да държи с тях нещо толкова крехко като порцелан.
— Моята работа е пълен камуфлаж, Алекс. Аз съм телефонен секретар от плът и кръв. Но няма да си тръгна оттук — тросна се тя, като че ли не на мен, а на някакъв невидим опонент. — Все още не. Не и в този момент от живота си. Събуждам се и първото нещо, което виждам, е езерото. Имам си моите книги и хубава стереоуредба. Бера си пресни боровинки само на половин час път от къщи. Ям ги сутрин със сметана.
Аз просто мълчах.
— Ще ме издадете ли? — попита тя.
— Разбира се, че не, Маргарет.
— Тогава вървете и просто забравете за „Джедсън“. Тук няма нищо интересно, за който и да е външен човек.