— Не мога.
Тя се изпъна в стола си.
— Защо? — В гласа й прозвуча смесица от ужас и гняв, а очите й проблеснаха заплашително. Сега вече можех да разбера желанието на любовника й да се усамоти в Ню Мексико. Очевидно живите трупове в учебните аудитории не бяха единственото нещо, от което бе избягал.
Беше настъпил мигът, в който вече не можех да предложа нищо, с което просто да поддържам разговора между нас. Оставаше ми само да разкрия истинските си намерения и да се надявам, че ще успея да си завербувам конспиратор в „Джедсън“. Поех дълбоко въздух и й разказах без всякакви превземки за какво всъщност съм дошъл.
Когато приключих с обясненията, на лицето й се бе изписала същата притежателско зависима физиономия, която бях видял на снимката. Прииска ми се да отстъпя поне метър назад, но столът ми беше само на няколко сантиметра от стената.
— Странно — каза тя. — Бе трябвало да се чувствам измамена, използвана. Но не се чувствам така. Имате честно лице. Дори лъжите ви звучат праведно.
— И аз съм също толкова праведен, колкото сте и вие. Просто се нуждая от някои факти. Помогнете ми.
— Знаете ли, някога бях член на Соцпартията. Ченгетата се държаха направо свински с мен по онова време.
— Първо, сега не е „онова време“ и второ, аз не съм полицай. Освен това не обсъждаме абстрактни доктрини или планове за всемирна революция. Става дума за тройно убийство, Маргарет, за малтретиране на деца, а може би дори и за нещо още по-сериозно. Това не са политически убийства. Хора като мен и вас са били обезобразени, превърнати в кървава каша. Дете е било прегазено посред нощ, докато се е опитвало да избяга, босоного, облечено с пижама.
Тя потръпна, отвърна очи и зачовърка един от предните си зъби със занемарения нокът на показалеца си. После погледът й отново се спря на мен.
— И вие мислите, че възпитаник на „Джедсън“ е сред виновните за всичко това? — Самата мисъл за това й доставяше удоволствие.
— Мисля, че са дори двама.
— Защо правите всичко това? Казахте, че сте психиатър.
— Психолог.
— Все едно. Какво ще спечелите?
— Нищо. Нищо, за което да ми повярвате.
— Опитайте все пак.
— Искам справедливостта да възтържествува. Мисълта, че хората, отговорни за тази касапница, ще се измъкнат, ме яде отвътре.
— Вярвам ви — каза меко тя.
Забави се двайсет минути, след което се върна с два огромни тома, подвързани с тъмносин марокен.
— Това са годишниците им, ако разбира се, предположението ви за възрастта им се окаже вярно. Ще ви оставя сам, за да преровя картотеката с възпитаниците на колежа. Прегледайте ги на спокойствие и не отваряйте, ако някой почука. Когато се върна, ще почукам първо три, после още два пъти. Това ще е нашият сигнал.
— Прието.
— Ха. — Тя се засмя и за няколко секунди придоби почти привлекателен вид.
Историята на Тимоти Крюгер за бедното момче, попаднало в „Джедсън“ със спортна стипендия, се оказа безсрамна лъжа. Неговото семейство бе дарило средствата за няколко от сградите на колежа и дори при най-повърхностен прочит на годишника ставаше ясно, че Крюгерови са много важни клечки. Иначе спортните му постижения наистина си ги биваше. Лека атлетика, бейзбол и класическа борба. В годишника имаше няколко негови снимки — прескачащ препятствия, хвърлящ копие или пък в ролята на Хамлет и на Петручио. Останах с впечатлението, че е бил доста популярна личност в колежа. Интересно как ли се бе озовал в „Ла Каса де лос Ниньос“, практикуващ с измислена титла.
На младини Л. Уилърд Тауъл бе изглеждал досущ като активист от Хитлерюгенд. Бележките под името му сочеха, че е бил президент на Клуба на медиците и на Почетното общество на биолозите, както и капитан на отбора по ветроходство. Имаше и бележка, която препращаше читателя към последната страница на годишника. Подчиних й се послушно и се озовах очи в очи с обрамчената в черно снимка, която вече бях видял в кабинета на Тауъл — неговата жена и синът му на фона на планинското езеро. Под снимката имаше надпис:
В памет на
Лайла Хътчинсън Тауъл
1930–1951
Лайънъл Уилърд Тауъл младши
1949–1951
Под надписа следваха четири поетични строфи: