Тъкмо дочитах поемата, когато ме стресна кодираното почукване на Маргарет Допълмайър. Дръпнах резето и тя се вмъкна вътре. Носеше голям кафяв плик. Тя заключи отново вратата, настани се зад бюрото си и изтърси върху плота две картотечни карти.
— Измъкнах ги направо от картотеката на колежа. Ето го и вашият доктор.
Името на Тауъл се мъдреше най-отгоре, изписано с елегантен почерк. Под него имаше още няколко бележки, написани с различни почерци и различни цветове мастило. Повечето от тях представляваха абревиатури и цифрени кодове.
— Можете ли да ми ги обясните?
Маргарет заобиколи внимателно бюрото, застана до мен и взе картончето от ръката ми.
— Нищо мистериозно. Абревиатурите се използват, за да се пести място. Петте цифри след името обозначават кода на ученика, кореспонденция, справки и прочее. Цифрата три означава, че това е третият член на семейството, приет в „Джедсън“. Съкращението „мед“, естествено, обозначава специалността, а „Смед“ означава, че медицината е семейният бизнес. „Б:51“ обозначава годината, в която е получил бакалавърската си степен — 1951-ва. „Ж: Дж., 148793“ означава, че е женен за възпитаничка на „Джедсън“, както и нейния колежански код. Ето и нещо интересно — след кода на жена му има едно малко „п“ — за „починала“ — плюс датата на смъртта „6/17/51“. Това значи, че е починала, преди да завърши колежа. Знаехте ли за това?
— Да. Има ли начин да научим нещо повече по въпроса?
Тя се замисли за миг.
— Можем да прегледаме броевете на местните вестници от същата седмица за некролог или бележка за смъртта й.
— А колежанският вестник?
— „Спартанец“ е пълен парцал — каза тя с погнуса, — но може и да има нещо вътре. Старите течения се пазят в библиотеката. Можем да отскочим дотам после. Смятате, че има някаква връзка?
Тя се бе превърнала в поруменяло разпалено момиче, погълнато изцяло от нашата малка интрига.
— Не е изключено, Маргарет. Искам да науча колкото мога повече за тези хора.
— Ван дер Грааф — каза тя.
— Кой е това?
— Професор Ван дер Грааф от историческия факултет. Той е най-древният член на „Старата гвардия“. Аз поне не познавам човек, който да е по-отдавна в „Джедсън“. Да не говорим, че е голям клюкар. Седях до него на едно градинско парти и сладкото старче ми снесе какво ли не — кой с кого спи, други мръсни тайнички от факултета, все неща от сорта.
— И те го оставят да си приказва?
— Той наближава деветдесетте. Освен това изсипва непрекъснато семейни пари в колежа, не е женен и няма наследници. Просто го чакат да умре някой прекрасен ден и да остави всичко на „Джедсън“.
— Мислите ли, че ще иска да си поговори с мен?
— Ако го спипате в подходящо настроение. Всъщност аз дори си помислих за него, когато споменахте по телефона, че искате да научите повече за някои видни възпитаници на колежа. Но реших, че ще е твърде рисковано да го оставя насаме с репортер. Кой го знае какво може да каже или да направи.
Тя се изкиска, наслаждавайки се на умението на стареца да се гаври с порядките на колежа от позицията на силата.
— Естествено, като се има предвид какво точно искате да научите, той е най-подходящият човек за вас. Ще трябва само да си намислите някакво прилично обяснение защо се интересувате точно от Тауъл. Не вярвам това да ви затрудни особено.
— Какво ще кажете за това — аз съм репортер от „Медикъл Уърлд Нюз“. Да речем, че се казвам Бил Робъртс. Доктор Тауъл е бил избран за президент на Академията по педиатрия и аз трябва да напиша материал за него.
— Добре звучи. Ще му се обадя веднага.
Маргарет се пресегна за телефона, а аз се вгледах отново в картончето на Тауъл. Единствената графа, която тя не ми бе разяснила, беше маркирана с „$“ и вероятно отразяваше даренията направени на „Джедсън“. Над десет хиляди долара на година. Тауъл явно преливаше от синовна благодарност.
— Професор Ван дер Грааф — тъкмо казваше Маргарет, когато се заслушах, — обажда ви се Маргарет Допълмайър от „Връзки с обществеността“. Благодаря, добре, а вие? Чудесно… о, сигурна съм, че ще успеем да намерим време за това, професоре. — Тя закри слушалката с длан и ми прошепна „В добро настроение е“. — Не знаех, че обичате пица, професоре. Не. Не, и аншоа не обичам. Да, харесвам „Дюзенбъргс“. Знам, че обичате… Да, знам. Но тогава валеше като из ведро, професоре. Да, непременно. Да, веднага щом се оправи времето. Аз ще донеса пицата.