— Ах тази Маги. Такова тъжно момиче. Флиртувам с нея, опитвам се да я развеселя. Но тя все изглежда самотна. — Той разрови една купчина листове и измъкна оттам бутилчица. — Ирландско уиски. В най-горното чекмедже на бюрото ми ще намерите две чаши. Бъдете така добър и ми ги донесете.
Открих чашите. И двете не изглеждаха особено чисти.
Ван дер Грааф наля във всяка от тях по два пръста уиски, без да разлее и капка.
— Заповядайте.
Изгледах го как отпи първата глътка и сторих същото.
— Мислите ли, че все още е девствена? Възможно ли е нещо подобно в наши дни на тази възраст? — Той зададе и двата си въпроса с тон, подхождащ повече на академичен диспут или на лекция за зараждането на вселената.
— Наистина не знам, професоре. Запознах се с нея само преди час.
— Съзнанието ми отказва да възприеме подобен факт. Девственица на нейната възраст. И все пак някак не мога да си представя тези бедра на дойка, увити около нечий космат задник. Също толкова абсурдно е. — Той отпи още две глътки, размишлявайки безмълвно над половия живот на Маргарет Допълмайър с поглед, взрян в нищото.
Накрая каза:
— Вие сте един търпелив млад човек. Рядко срещано качество.
Кимнах.
— Реших да ви оставя сам да прецените кога да започнем разговора.
— Да, признавам, че напоследък се държа съвсем по детски. Нищо странно, като се има предвид възрастта ми. Знаете ли колко време мина от последната ми лекция?
— Доста, предполагам.
— Над две десетилетия. Оттогава се наслаждавам на възможността да размишлявам тук, необезпокояван от никого. Всъщност по-скоро се шляя без работа. И въпреки това съм професор. Помислете си само колко абсурдна е една система, която позволява подобни прецеденти.
— Може би просто са решили, че заслужавате да се оттеглите с почести.
— Да бе! — Той махна с ръка. — Това ми прозвуча като фраза от опело. „Заслужил да се оттегли с почести.“ Ще ви призная, млади човече, че през целия си живот не съм заслужил каквото и да е. Изписал съм купища публикации — до една пълни глупости. Бях съредактор на три книги, нито едно от които не съм чел. В общи линии живях като разглезен разсипник. И си изкарах чудесно.
Той допи уискито си и тропна чашата върху плота.
— Държат ме тук, защото имам милиони долари, както и попечителски фонд, оставен ми от баща ми, и се надяват, че ще им оставя всичко. — Старецът се ухили мошенически. — А може и да не им ги оставя. Може пък да взема да завещая всичко на някоя негърска организация или пък на някоя групичка, която се бори за правата на лесбийките. Голям смях ще падне. Дали има такава групичка?
— Най-вероятно, да.
— Да. В Калифорния, без съмнение. Което ме подсеща, че сте дошли, за да научите нещо повече за Уили Тауъл от Лос Анджелис, нали така?
Повторих историята за „Медикъл Уърлд Нюз“.
— Добре — въздъхна той, — щом настоявате, ще се опитам да ви помогна. Един господ знае защо въобще някой се интересува от Уили Тауъл, защото по-тъпо момче никога не е стъпвало в този колеж. Когато разбрах, че е станал медик, бях просто изумен. Не съм си и представял, че мозъкът му може да се справи с подобно натоварване. Разбира се, семейството му има солидни традиции в областта на медицината — един от предците му е бил личен хирург на Грант по време на Гражданската война — и едва ли му е било чак толкова трудно да се промъкне в медицински факултет.
— Но той е направил впечатляваща кариера като лекар.
— Което също не ме изненадва. За целта са нужни черти на характера, които Уили определено притежава — упоритост, липса на въображение, вроден консерватизъм. Естествено, добрата фигура и привлекателните черти също не биха навредили. Готов съм да се обзаложа, че не се е изкачил толкова високо като прозорлив научен мислител или като изследовател новатор. Неговата сила е в по̀ делничните дисциплини, нали?
— Той си е създал репутация на чудесен лекар — настоях аз. — Неговите пациенти могат да кажат само добри неща за него.
— След като без съмнение им казва онова, което искат да чуят. Уили винаги е бил много добър в това упражнение. Много популярен, президент на това и онова. Той посещаваше моя курс по европейска цивилизация и там също се държеше като истински сладур. Да, професоре, не, професоре. Винаги изникваше от нищото, за да ми изтегли стола… Господи, колко мразех тоя му номер. — Той изгримасничи при спомена за това. — Да, наистина не му липсваше банален чар. Хората харесват това у лекарите. Сигурно го смятат за милосърдие. Но виж, когато опреше до писане на есета, е, там се проявяваше истинската му същност. Куп предсказуеми клишета, точност без вдъхновение, грамотност, но не и изтънченост. — Старецът замълча за миг. — Такъв тип информация ли очаквахте да получите?