Усмихнах се.
— Не съвсем.
— Това май не става за отпечатване, а? — Изглеждаше разочарован.
— Не. Боя се, че материалът трябва да има позитивна насоченост.
— Какъв страхотен човек, какъв невероятен специалист, дъра-бъра… Каква досада! Не ви ли отегчава да пишете такива глупости?
— Понякога. Нали трябва да си изкарвам хляба.
— Да. Доста нагло от моя страна да не се замисля за това. Нали никога не ми се е налагало да си изкарвам хляба в прекия смисъл на този израз. Винаги съм имал повече пари, отколкото можех да изхарча. Това води до неминуемо затъпяване, което пък се предава по рождение. Води още до психологическа и физическа недъгавост. — Той се усмихна, протегна ръка и се потупа по гърбицата. — Този колеж е истински рай за ленивите, ограничените и богати по рождение отрочета. Като вашия доктор Уили Тауъл например. Той е продължител на една от най-префинените богаташки нишки. Знаехте ли за това?
— Че е син на лекар?
— Не, не. — Той махна раздразнено с ръка, сякаш ме изпитваше и аз му бях дал много тъп отговор. — Той е един от „Двестате“. Чувал ли сте някога за тях?
— Не.
— Идете до бюрото ми, моля ви, и ми донесете старата карта на Сиатъл. В най-горното чекмедже е.
Направих това, за което ме помоли. Картата стърчеше между няколко нови броя на „Плейбой“.
— Дайте ми я — каза той нетърпеливо. Разгъна я и я разстла върху плота. — Погледнете тук.
Застанах зад него и надзърнах над главата му. Пръстът му беше забит в една точка в северния край на Юга — малко островче с ромбовидна форма.
— Остров Бриндамуур. Пет квадратни километра рядко непривлекателна земя, върху която са построени двеста имения, които могат да си съперничат с кой да е друг имот в Съединените щати. Джозая Джедсън построил първия си дом там — едно готическо чудовище от камък, тухли и хоросан — и други от неговата черга решили да му подражават. Имам братовчеди, които живеят там. Всъщност повечето от обитателите на острова са в някакви роднински връзки. Слава богу, татко реши да изгради нашия дом на континента, в Уиндърмер.
— Човек трудно би го открил на картата.
Островът представляваше просто едно петънце сред водите на Тихия океан.
— Точно там е работата, момчето ми. В много от по-старите карти не е отбелязано дори името му. Връзката с континента е проблематична — ферибот, който пътува веднъж дневно, стига времето и приливът да не му попречат. Съвсем в реда на нещата е да няма курс цяла седмица, дори две. Повечето от жителите си имат собствени самолети и писти за кацане. Повечето от тях истински се наслаждават на пълната изолация.
— И доктор Тауъл е израснал там?
— Определено. Но ако не се лъжа, имотът на семейството му на острова е отдавна разпродаден. Той се преместил с родителите си в Калифорния, докато бил още момче, и нямало никакъв смисъл да поддържат къщата си там. Повечето от постройките на Бриндамуур са твърде големи за нормален човешки дом. Истински архитектурни динозаври. Разходите по поддръжката им са чудовищни, а в наши дни дори „Двестате“ трябва да се съобразяват с някакъв семеен бюджет. Пък и далеч не всички от тях са имали наследници, хитри колкото татко.
Той се потупа доволно по гърдите.
— А мислите ли, че израстването в подобна обстановка е оказало някакво влияние върху доктор Тауъл?
— Сега вече говорите като психолог, млади момко.
Усмихнах се.
— И за да отговоря на въпроса ви — определено, да. Децата на „Двестате“ са една нечовешки снобска пасмина, а за да заслужиш този етикет в „Джедсън Колидж“, се изисква невероятен шовинизъм. Тук те винаги са държаха като богоизбрани, егоцентрични и не особено интелигентни глезльовци. Много от тях имаха сериозни физически и психически проблеми — забележката ми за вродената недъгавост беше съвсем сериозна. Нещо повече, те никога не проявяваха интерес към натрупването на нов опит, който би ги променил в позитивна посока.
— Използвате минало време. Няма ли и днес техни представители в колежа?
— Хлапетата сред потомците им се броят на пръсти. Повечето от тях вкусиха от сладостите на външния свят и така не се върнаха повече на Бриндамуур.