— Къде е бил доктор Тауъл?
— Учел. Затова тя тръгнала сама. Той за малко не се побърка от пристъп на чувство за вина. Сигурно много му се е искало да е бил с тях. Понякога смъртта не изглежда толкова страшна на фона на това, което може да изпита оцелелият.
— Истинска трагедия.
— О, да. Тя беше прекрасно момиче.
— Доктор Тауъл пази нейната снимка в кабинета си.
— Сантименталист, значи?
— Вероятно. — Беше мой ред да си пийна от уискито. — Значи след трагедията той започна да се вижда по-често с приятелите си?
— Да. Ето че, изговорена от вас, думата „приятели“ ме накара да си припомня нещо важно. Моята представа за приятелство включва наличието на някаква емоционална близост и в известна степен на взаимно възхищение. Тези тримата изглеждаха винаги мрачни, докато бяха заедно, сякаш никой от тях не се радваше на компанията на другите двама. Така и не успях да разбера какво всъщност ги свързва, но връзка безспорно имаше. Уили замина, за да учи медицина, и повлече Стюарт след себе си. Едуин Хейдън записа право в същия университет. После тримата се заселиха в един и същ град. Вероятно и вие ще поискате да се свържете с другите двама, за да получите допълнителна информация за своя материал. Ако въобще има нещо такова.
Опитвах се отчаяно да запазя спокойствие.
— Какво искате да кажете?
— О, мисля, че много добре знаете какво искам да кажа, момчето ми. Нямам никакво намерение да ви искам журналистическата карта или пък нещо друго, което да доказва, че сте този, за когото се представяте, защото сте един приятен, интелигентен млад човек, а напоследък не се радвам на кой знае колко такива събеседници. Толкова по този въпрос.
— Оценявам жеста, професоре.
— И с пълно право. Предполагам, че си имате солидни причини, за да ме разпитвате така за Уили. Те обаче сигурно са скучни до смърт и затова не ме интересуват ни най-малко. Помагам ли ви дотук?
— Меко казано, доста. — Налях още от превъзходната течност в двете чаши и в следващите две-три минути двамата се наслаждавахме мълчаливо на ирландското уиски.
— А искате ли да ми помогнете още мъничко? — попитах аз после.
— Зависи.
— Доктор Тауъл има племенник. Тимоти Крюгер. Чудя се дали не си спомняте нещо и за него.
— Крюгер — каза той, сякаш това не беше фамилия, а епитет.
— Да.
— Братовчед. Далечен братовчед, не племенник.
— Нека да е братовчед тогава.
— Крюгер. Стара фамилия. Прусаци, от първия до последния. Влиятелна фамилия. — От медния му гласец не бе останал и помен. Той казваше думите с механична интонация. — Прусаци.
Старецът направи няколко крачки, после паякообразното му полюшване замря рязко и ръцете му се отпуснаха безпомощно.
— Тук сигурно е намесена полицията — каза той.
— Какво ви накара да си го помислите?
Лицето му потъмня от гняв и той вдигна юмрук високо над главата си — истински пророк от Стария завет.
— Я не се занасяйте с мен, млади момко! Как би могло да е иначе, щом Тимоти Крюгер е замесен?!
— Това наистина е част от разследването на криминално деяние, но това е всичко, което мога да ви кажа.
— О, нима? А аз как развързах езика си, без дори да знам истинските ви намерения? Преди минута ги определих като скучни, но сега съм на друго мнение.
— Професоре, какво ви плаши толкова около името на Крюгер?
— Злото — каза той. — Злото ме плаши. Казвате, че става дума за разследване. Откъде да знам на чия страна сте?
— Работя за полицията, но не съм полицай.
— Дотук с половинчатите истини! Или бъдете искрен, или се омитайте!
Обмислих избора си.
— Маргарет Допълмайър — казах после. — Не искам тя да загуби работата си заради мен.
— Маги? — изпръхтя той. — Не се притеснявайте за нея. Нямам намерение да разглася факта, че тя ви доведе при мен. Тя е тъжно момиче и животът й се нуждае от тръпката на приключенията. Познавам я достатъчно добре, за да знам, че вестникарската тръпка не я е напуснала. Безспорно и вие сте го разбрали и добре сте се възползвали от това.
Последното му изречение трудно можеше да бъде изтълкувано като похвала, но аз реших да не споря.
— Не — продължи той, — нямам никакъв интерес да съсипвам живота на Маги. Тя е истински приятел. Да не говорим, че лоялността ми към това заведение е прозрачна като долнопробна дантела. Презирам някои от нещата, свързани с това място, което всъщност се е превърнало в мой дом.