— Като Крюгер например?
— Като средата, която позволява на Крюгер и на такива като него да виреят.
Огромната му глава са заклати напред-назад върху недъгавите рамене.
— Изборът е ваш, млади човече. Истината, или хващате пътя.
Избрах истината.
— Нищо във вашата история не ме изненадва — каза той. — Не знаех нито за смъртта на Стюарт Хикъл, нито за сексуалните му наклонности, но не съм изненадан и от двете. Той беше слаб поет, господин Делауер, нищо повече от един много слаб поет.
Припомних си строфите под некролога на Лайла Тауъл. Ето кой бил тайнственият „С“.
— Когато споменахте Тимоти, се стреснах, защото не знаех дали не работите за Крюгерови. Картата, която ми показахте, изглежда истинска, но напоследък не е трудно да скалъпиш добър фалшификат.
— Можете да се обадите на детектив Делано Харди от Западния отдел на полицията в Лос Анджелис. Той ще ви каже на чия страна съм. — Много се надявах старецът да не реши да се възползва от тази възможност. Кой знае как щеше да реагира Харди.
Той се вгледа замислено в мен.
— Не, няма да стигам чак дотам. Вие сте ужасен лъжец. Мисля, че спокойно мога да доловя кога казвате истината.
— Благодаря ви.
— Пак заповядайте. Наистина го казах като комплимент.
— Разкажете ми за Тимоти Крюгер — казах аз.
Той се изправи и примигна няколко пъти — истински гном, излязъл от някоя холивудска работилница за специални ефекти.
— Първото нещо, на което искам да наблегна, е, че злото на Крюгерови няма нищо общо с тяхното богатство. Те щяха да са също толкова зли, ако бяха потомствени просяци, да речем. Ако си мислите, че така защитавам и себе си, имате право.
— Разбирам.
— Много богатите не са зли по принцип, независимо от твърденията на болшевишката пропаганда. Повечето от тях са безобидни, затворени в себе си, обречени на изчезване поклонници на удобствата. — Той отстъпи крачка назад, сякаш за да избяга от собственото си предопределение.
Аз не казах нищо.
— Тимоти Крюгер — каза той накрая, — е просто убиец. Кратко и ясно. Фактът, че никога досега не е бил осъждан или дори арестуван, не променя и на йота мнението ми за него. Събитията, за които ще ви разкажа станаха преди седем… не, преди осем години. Тук имаше един ученик, родом от Айдахо, с ум като бръснач и тяло на елински бог. Казваше се Джефри. Джефри Саксън. Дойде тук, за да учи. Никой друг от семейството му не бе стигал толкова далеч в образованието си. Джефри мечтаеше да стане писател. Беше спечелил спортна стипендия — гребане, бейзбол, футбол, борба. Освен това напук на всички успяваше да поддържа форма и едновременно с това да изкарва предимно шестици. В последната си година посещаваше моя курс по история и трябва да си призная, че по това време вече не можех да го науча на нищо ново. Говорехме си често, в същата тази стая. Той обожаваше живота и изпитваше неутолима жажда за знания.
От ъгълчето на едно от сините му очи се стече сълза.
— Извинете ме. — Старецът извади ленена носна кърпичка и избърса бузата си. — Тук е доста прашно, трябва да наредя да изчистят.
Той отпи от уискито си и когато заговори отново, гласът му беше пропит от спомени.
— Джефри Саксън притежаваше любопитството и търсещата натура на родения учен, господин Делауер. Помня изражението му, когато дойде тук за пръв път и видя всички тези книги. Беше като дете, изтървано в магазин за играчки. Заемах му най-ценните си антикварни издания — всичко, от лондонското издание на хрониките на Йозефус до антроположките монографии. Той ги „поглъщаше“ с невъобразима наслада. „За бога, професоре — казваше, — необходими са поне няколко живота, за да научи човек поне частица от онова, което си струва да бъде научено.“ За мен едно най-безспорните доказателства за нечий интелект е фактът, че той съзнава безбрежността на човешкото познание. Останалите, естествено, го смятаха за дървеняк, за селяндур. Непрекъснато се подиграваха на маниерите му, на дрехите, които носеше, на липсата на изтънченост у него. Той често ми говореше за това — нали се бях превърнал в негов втори дядо — и аз го утешавах, като му казвах, че е предопределен за по-изтънчена компания от тази, която може да му предложи „Джедсън“. Всъщност дори го окуражавах да се прехвърли в някой колеж от Изтока, в Принстън или Йейл, където би могъл наистина да израсне като интелект. С оценки като неговите и моите препоръки най-вероятно щеше да успее.