— И тогава той хареса едно момиче от „Двестате“. Беше красива наистина, макар и по банален начин. Това само по себе си не беше грешка, тъй като нуждите на сърцето и на половите жлези трябва да бъдат задоволявани все пак. Грешката беше в избора на жена, пожелана вече от друг.
— От Тим Крюгер?
Ван дер Грааф кимна мъчително.
— Трудно ми е, докторе. Споменът е толкова болезнен.
— Бих могъл да си тръгна, професоре, и да дойда някой друг път.
— Не, не, би било безсмислено. — Той пое дълбоко въздух. — Оттук нататък събитията се развиха като в евтин сериал. Джефри и Крюгер станаха съперници и на няколко пъти си размениха остри думи на всеослушание. Прехвърчаха искри, но всичко като че ли утихна. Джефри идваше при мен, за да изпусне парата. Аз се вживявах в ролята на треторазреден психолог. Нали все пак едно от задълженията на професорите е бъдат емоционална опора на своите ученици, а на мен това ми се отдава не зле. Посъветвах го да зареже момичето и да забрави за него, тъй като знаех, че дори между тях да се получи нещо, той винаги ще играе ролята на губещия в една подобна връзка. Наследниците на „Двестате“ са предсказуеми като домашни гълъби. Това момиче беше обречено на брак с мъж от своята среда. Светът му бе приготвил други, далеч по-стойностни и по-изтънчени удоволствия. Предстоеше му живот, изпълнен с безброй възможности и приключения. Но Джефри не ме послуша. Беше като рицар от обеднял род, завладян от своята благородна мисия. Да посече Черния дракон и да спаси девицата. Колко глупаво от негова страна и колко трогателно.
Ван дер Грааф замлъкна, останал без дъх. Лицето му бе добило нездрав зеленикав оттенък и аз не на шега се уплаших за него.
— Може би е по-добре да спрем засега — предложих аз. — Можем да продължим и утре.
— В никакъв случай! Не смейте да ме оставите сам с отровната бучка, заседнала в гърлото ми! — Той се прокашля. — Ще продължа разказа си, а вие ще стоите тук и ще ме слушате внимателно.
— Дадено, професоре.
— Така, докъде бях стигнал… а, да, Джефри в ролята на Белия рицар. Глупаво момче. Враждата между него и Тимоти Крюгер отново започна да се задълбочава. Всички останали бяха против Джефри — Крюгер беше техен герой. Аз останах единствената опора на Джефри. Разговорите ни се промениха. Вече не бяха онова интелектуално предизвикателство, на което и двамата така се наслаждавахме. Налагаше ми се да се правя на психотерапевт, роля, която ненавиждах, но не можех просто да го изоставя с проблемите му. Той си нямаше никого друг.
— Кулминацията беше една схватка по борба. И двете момчета се състезаваха в класически стил. Решиха да се срещнат само те двамата, късно вечерта, в празния салон и да решат всичко в един решителен сблъсък помежду си. Аз самият не съм борец, по очевидни причини, но все пак съм наясно, че този спорт си има своите стриктни правила, според които се определя победителят. Джефри го обичаше точно по тази причина. Той беше невероятно дисциплиниран за човек на тази възраст. Влезе в залата жив и излезе на носилка със счупен врат и гръбначен стълб. Все още не беше мъртъв, но животът за него се бе превърнал в съвкупност от вегетативни функции. Три дни по-късно умря.
— И смъртта му беше обявена за нещастен случай — казах меко аз.
— Това беше официалната версия. Крюгер твърдеше, че двамата са се увлекли в схватката и той му приложил серия сложни ключове, без да се усети и без да цели да го контузи. Кой можеше да оспори думите му? Нали такива инциденти стават и в официални схватки. В най-лошия случай всичко можеше да бъде изтълкувано като глупава постъпка на двама незрели мъже. Но за онези, които познаваха Тимоти добре и знаеха колко мразеше Джефри, това обяснение трудно можеше да мине за задоволително. Колежът обаче искаше да потули всичко възможно по-бързо, от полицията пък си умираха да направят услуга на „Джедсън“ — защо да вървят срещу милионите на Крюгер, след като толкова бедни отрепки извършват всеки ден куп престъпления?
— Присъствах на погребението на Джефри, взех самолет до Айдахо. Преди да тръгна за там налетях на Тимоти насред двора. Сега, като се замисля, срещата ни едва ли е била случайна. Той ме е търсил нарочно. — Устните на Ван дер Грааф се обтегнаха в една-единствена бледа резка, а бръчките му се вдлъбнаха. — Той се приближи към мен, докато минавах край статуята на основателя. „Чух, че се каните да пътувате, професоре“ — каза ми той. „Да — отвърнах му аз, — тази вечер летя за Бойз.“ „За да изпратите своя млад приятел в последното му пътуване?“ — попита той. На лицето му бе изписана самата невинност, съвършено изиграна невинност, нали беше актьор, за бога, владееше лицето си не по-зле от тялото. „Теб това какво те засяга?“ — отвърнах му аз. Той се наведе, вдигна от земята една суха дъбова клонка, ухили ми се мръснишки — точно като нацистите от снимките, правени в концентрационните лагери — пречупи клонката с два пръста и я хвърли обратно на земята. После се изсмя.