— Никога през живота си не съм бил толкова близо до това да убия човек, доктор Делауер. Ако бях по-млад, достатъчно силен или подходящо въоръжен, без съмнение щях да го направя. Но тогава просто замръзнах на мястото си, останал за пръв път в живота си без думи. „Приятно пътуване“ — просъска той, без да спира да се хили. Сърцето ми се разхлопа така, че усетих как ми прималява, но с усилие на волята успях да се задържа на краката си. Едва когато се скри от погледа ми, си позволих да се свлека на земята и да се разридая.
Последва дълго мълчание, което не посмях да наруша.
Когато накрая ми се стори, че болката е попреминала, го попитах:
— А Маргарет знае ли за това? За Крюгер?
Старецът кимна.
— Разказах й. Тя е мой приятел.
Значи известна доза лукавство не бе чужда и на госпожица неуспялата журналистка. Тази мисъл кой знае защо ме развесели.
— Само още нещо — момичето. Онова, заради което е била враждата. Какво стана с нея?
— А вие какво очаквате? — тросна ми се той. Част от предишния живец се бе появила отново в гласа му. — Започна да отбягва Крюгер, повечето момичета го отбягваха. Изкара още три нескопосани години в „Джедсън“, после се омъжи за банкер инвеститор и се премести в Спокейн. Сега най-вероятно е идеалната съпруга — изпраща сутрин дечицата на училище, бръщолеви си глупости с другите богаташки женички, флиртува с разносвачите на покупки.
— Логична развръзка — казах аз.
Той поклати глава.
— Каква загуба.
Погледнах часовника си. Бях прекарал в „купола“ малко повече от час, но ми се струваше, че е минало повече време. Ван дер Грааф ме бе захранил неусетно с цяла влакова композиция от полезна информация, но в края на краищата той беше историк, а на тях това им е работата. Чувствах се уморен и напрегнат, а дробовете ми копнееха за чист въздух.
— Професоре — казах, — не знам как да ви се отблагодаря.
— Като използвате тази информация в правилната насока. — Сините му очи бяха блеснали като пламъчетата на газова лампа. — Свалете няколко подходящи скалпа.
— Ще се постарая. — Станах.
— Вярвам, че не е нужно да ви изпращам.
Наистина не беше.
Бях прекосил ротондата наполовина, когато той подвикна след мен:
— И да напомните на Маги за пица пикника!
Думите му отекнаха сред студените, гладки каменни стени.
23.
Сред някои примитивни племена съществува вярването, че когато убиеш своя смъртен враг, не е достатъчно да унищожиш тленните му останки, трябва да унищожиш и душата му. Това вярване е в основата на различни форми на канибализъм, съществуващи и в наши дни в различни краища на света. Ти си онова, което ядеш. Изяж сърцето на врага си и така ще погълнеш цялото му същество. Стрий пениса му на прах и го глътни и тогава цялата му мъжественост ще премине в теб.
Мислех си за Тимоти Крюгер, за момчето, което той беше убил и за това как бе възприел неговата идентичност на жаден за познание ученик, точно такъв, какъвто се бе представил и пред мен. Представих си среднощната схватка в празния салон, виковете на болка и злоба, насладата от жестокостта, всичко това сред идиличната атмосфера на „Джедсън“. Точно това видение се мъчех да прогоня от съзнанието си, докато се изкачвах по мраморното стълбище на блок „Креспи“.
Маргарет Допълмайър отвърна на тайния ми сигнал с едно „Идвам!“, след което отвори вратата. Тя ме пусна вътре и заключи веднага.
— Ван дер Грааф успя ли да ви помогне с нещо? — попита безгрижно тя.
— Той ми каза всичко. За Джефри Саксън и Тим Крюгер, както и това, че сте негова лична довереница.
Тя се изчерви.
— Едва ли очаквате да се почувствам виновна за това, че ви подведох, след като вие постъпихте по същия начин с мен.