— Не съм го очаквал — отвърнах й аз. — Исках само да знаете, че той ми се довери и ми каза всичко. Освен това съм съгласен, че вие не можехте да ми го кажете преди него.
— Радвам се, че разбирате — каза простичко Маргарет.
— Благодаря ви, че ме заведохте при него.
— За мен беше удоволствие, Алекс. Просто използвайте информацията по най-добрия начин.
За втори път в рамките на десетина минути някой ме заклеваше да го сторя. Като прибавех към това и думите на Ракел Очоа, товарът ставаше доста тежичък за крехките ми психоложки рамене.
— Ще го направя. Открихте ли нещо?
— Ето. — Тя ми подаде едно ксерокопие. Вестта за смъртта на Лайла Тауъл и на „малкия Уили“ се бе озовала на първа страница заедно с препечатка на статията на „Асошиейтед Прес“ за опасността от пушенето на марихуана. Зачетох се, но текстът беше размазан почти до нечетливост.
— Оригиналът беше в окаяно състояние.
— И така става. — Успях да извлека от ксерокопието достатъчно информация, за да се убедя, че паметта на Ван дер Грааф все още е достатъчно свежа.
— Ето и друга статия, два-три дни по-късно. Във връзка с погребението. Тази поне се чете.
Взех листа от нея и го разгледах. За тези два-три дни трагедията на семейство Тауъл се бе смъкнала до шеста страница в класацията на предполагаемия читателски интерес. Репортажът от погребението беше сълзливо-сантиментален.
Приложената снимка обаче беше далеч по-интересна.
Тауъл водеше траурната процесия, измъчен и мрачен, скръстил ръце отпред. От едната му страна бе застанал Едуин Хейдън — далеч по-млад по онова време, но все така приличащ на жаба. От другата страна, малко по-назад, се извисяваше едра фигура. Нямаше начин да не го позная. Къдравата му коса беше все още черна, лицето — подпухнало и лъщящо. На мястото на очилата с тежки рогови рамки, които бях видял преди няколко дни, имаше други — с кръгли, позлатени рамки, кацнали ниско върху месестия му нос.
Преподобният Огъстъс Маккафри в своите младежки години.
Сгънах и двата листа и ги пъхнах в джоба на сакото си.
— Обадете се на Ван дер Грааф — казах.
— Той е възрастен човек. Не мислите ли, че да го разпитвате така…
— Просто му се обадете — срязах я аз. — Ако не го направите, сам ще изтичам дотам.
Маргарет трепна от грубия ми тон, но все пак набра номера.
Когато връзката беше установена, тя каза: „Извинете, че ви тревожа отново, професоре. Пак е той“. После се заслуша, хвърли ми един безрадостен поглед и протегна ръка, за да ми подаде слушалката.
— Благодаря ви — казах аз мило и после продължих на телефона: — Професоре, трябва да ви попитам за още един ученик от колежа. Важно е.
— Продължавайте. В момента тук сме само аз и Мис Ноември ’73. За кого става дума?
— Огъстъс Маккафри, и той ли беше приятел на Тауъл?
Последва кратко мълчание от другата страна на линията, след което се чу смях.
— Ох, не мога! Това се казва смехория! Гюс Маккафри ученик на „Джедсън“! — Той се посмя така известно време. Накрая все пак спря и си пое въздух. — За бога, не, друже мой. Той никога не е учил тук!
— Имам пред себе си снимка, която го показва на погребението редом с Тауъл и…
— Може и тъй да е, но той не е бил наш ученик. Гюс Маккафри беше — в днешно време те май се наричат „инженери по поддръжката“ — Гюс беше разсилен. Метеше спалните, изхвърляше боклука, такива ми ти работи.
— А какво прави той на погребението? Изглежда така, сякаш нарочно е застанал точно зад Тауъл, за да го подкрепи или хване, ако той залитне.
— Нищо чудно. Първоначално той беше служител на фамилията Хикъл — тяхна беше една от най-големите къщи на Бриндамуур. Семейните слуги понякога силно се привързват към своите господари. Май че Стюарт го доведе със себе си, когато дойде да учи в „Джедсън“. Всъщност той не беше просто обикновен чистач в „Джедсън“. Наистина го водеха „разсилен“, сякаш това беше някаква по-престижна титла, нещо като „старши чистач“. Напускането на Бриндамуур най-вероятно е било чудесна възможност за него. И какъв е днес Големия Гюс?
— Президент — шеф на детския дом, за който ви говорих.
— Разбирам. Грижи се боклука господен, тъй да се каже.
— Тъй да се каже. Можете ли да ми кажете нещо за него?
— Наистина не мога, честна дума. Нямах никакви контакти с неакадемичните служители. Тук има тенденция всички да се преструват, че просто не ги забелязват. Признавам си, че с времето съм я прихванал и аз. Беше едър, груб на вид, доколкото си спомням. Мърляв, изглеждаше доста здрав, може съвсем спокойно да е бил и интелигентен — вашата информация определено свидетелства за нещо подобно. Но това наистина е всичко, което мога да ви кажа за него. Съжалявам.